— Значи така, тя ви даде пачка документи — казваше в този миг Роб. — За какво се отнасяха?
Поемам плика от ръката ти и досегът с пръстите ти ме влудява. Ти нарочно подклаждаш огъня в мен, знаеш, че не мога да се съпротивлявам, отново ме мамиш да тръгна по ръба, макар да знаеш, че никога няма да дойдеш с мен. Аз съм без сако. Ти ме наблюдаваш как разкопчавам ризата си, как плъзвам плика надолу по голата си кожа, докато го затисна с колана на панталоните. Засрамен, бързо закопчавам ризата, сякаш сме се любили тайно. Като добър дипломат ти предлагам чаша кафе. Ти отказваш. Стоим един срещу друг, лицата ни почти се докосват, като на танцьори, които очакват музиката да оправдае близостта им.
— Роб пита за какво са се отнасяли документите — напомни му Лесли; гласът й достигна до съзнанието му някъде отдалеч.
— Според нея за някакъв страхотен скандал.
— Тук, в Кения, ли?
— Съдържаха секретна кореспонденция.
— На Теса ли?
— Я не се правете на глупави! Теса не можеше да изпраща секретна кореспонденция! — сопна им се той и веднага съжали за невъздържаността си.
„Накарай ги да предприемат нещо, Санди!“ — настояваш ти. Лицето ти е бледо от страдание и кураж. Склонността ти към театралност не е притъпена от досега с реалната човешка трагедия. Очите ти, пълни със сълзи още от раждането на мъртвото ти дете, сега заплашват да прелеят. Гласът ти настоява и гали едновременно, дърпа струните на душата ми. „Имаме нужда от защитник на нашата кауза, Санди. От външен човек, облечен във власт и способен да помогне. Обещай ми. Щом аз ти вярвам, и ти можеш да ми вярваш.“
И аз обещавам. Като теб, и аз съм се поддал на бликналите чувства. Вярвам. В бога. В любовта. В Теса. Когато сме на сцената един до друг, аз вярвам. Кълна ти се, че ще сторя всичко, което пожелаеш, както всеки път, когато сме заедно, защото и ти като мен обичаш драматичните сцени и невъзможните отношения. Обещавам ти, обещавам ти, обичам те и ти обещавам. Това е знакът, при който ме целуваш по устните, току-що изрекли позорната клетва; с целувка ме караш да замълча и подпечатваш договора между нас; с една бърза прегръдка ме обвързваш и ми даваш последен шанс да вдъхна уханието на косата ти.
— Документите бяха изпратени с дипломатически куриер до съответния заместник-министър в Лондон — обясняваше Удроу на Роб. — За целта бяха засекретени.
— Защо?
— Поради сериозните твърдения, съдържащи се в тях.
— По отношение на кого?
— Боя се, че тук съм пас.
— По отношение на фирма, организация или лице?
— Пас.
— От колко страници се състоеше документът?
— От петнайсет. Двайсет. Имаше и някакво приложение.
— Имаше ли снимки, илюстрации, веществени доказателства?
— Пас.
— Магнетофонни записи? Дискети, записи със самопризнания, други изявления?
— Пас.
— На кой заместник-министър ги изпратихте?
— На сър Бърнард Пелегрин.
— Запазихте ли копие?
— Политиката ни е да съхраняваме в мисията колкото се може по-малко секретни материали.
— Запазихте ли копие, да или не?
— Не.
— Документите на машина ли бяха написани?
— От кого?
— На машина ли бяха написани или на ръка?
— На машина.
— На каква машина?
— Не съм специалист.
— На пишеща машина? На компютър? Какъв вид шрифт беше използван?
Удроу вдигна рамене и поклати глава с такава категоричност, сякаш се готвеше да го удари.
— Не беше ли курсив например?
— Не.
— Нещо като имитация на ръкописен шрифт, с полусъединени букви?
— Беше най-обикновен шрифт латиница.
— Компютърен?
— Да.
— Значи помните. А приложението, то напечатано ли беше или ръкописно?
— Напечатано.
— Със същия шрифт?
— Вероятно.
— Значи така. Петнайсет до двайсет страници с обикновен компютърен шрифт латиница. Благодаря. Получи ли се отговор от Лондон?
— След известно време.
— От Пелегрин?
— Може да е било от сър Бърнард, а може и от някой от подчинените му.
— Какво пишеше?
— Да не се предприема нищо на този етап.
— Някакви обяснения? — Роб водеше разпита; въпросите му бяха резки и точни като боксови удари.
— Така наречените доказателства, съдържащи се в документа, били тенденциозни. Евентуално разследване нямало да доведе до резултат, а само щяло да влоши отношенията ни с приемащата страна.