Джъстин седеше като вкаменен, хванал чашата коняк с две ръце пред себе си, сякаш беше някакъв трофей.
— Само вероятност ли има? — възрази накрая той. — Много странно. Как е възможно това?
Удроу не бе очаквал, че през този ден ще бъде подложен на още един разпит, но по някакъв перверзен начин се зарадва на предоставената възможност. Някакъв зъл дух го караше да продължи:
— Разбира се, те са длъжни да допуснат, че сексът може да е бил и по взаимно съгласие. Това е рутинната процедура.
— Взаимно с кого? — запита Джъстин, видимо озадачен.
— Ами, с когото… ъъъ, с когото там имат предвид. Не можем да им се месим, нали така?
— Не можем, наистина. Горкият Санди! Все на теб ти се падат най-неблагодарните задачи. А сега нека обърнем малко внимание на Глория. Колко мъдро постъпи, милата, че ни остави сами. Ако беше излязла с нас, насекомите на Африка щяха здравата да надупчат нежната й английска кожа. — Внезапно отвратен от близостта на Удроу, Джъстин рязко се надигна от шезлонга и бутна френския прозорец навътре. — Глория, скъпа, за малко да те забравим!
6.
Джъстин Куейл погреба своята убита от всички и всякак съпруга в красивото африканско гробище Лангата, под едно джакарандово дърво, между своя мъртвороден син Гарт и петгодишното момченце от племето кикую, над което денонощно бдеше гипсов ангел, а на паметната плоча пишеше, че духът му е на небето между светците. Зад Теса лежеше някой си Хорейшо Джон Уилямс от Дорсет, лека му пръст, а в краката й — Миранда К. Соупър, непрежалима навеки. Ала Гарт и африканското момченце, чието име беше Гитау Каранджа, бяха най-близката й компания — Теса щеше да лежи редом с тях, както бе пожелал Джъстин и не без активната помощ на Глория, изразяваща се главно в умело и целенасочено разпределяне на неговата щедрост. По време на церемонията Джъстин стоя отделно от другите, насаме с Теса и Гарт, на цели две крачки пред Удроу и Глория, които малко преди това се бяха суетили покровителствено от двете му страни, отчасти за да го утешават, отчасти за да го предпазват от прекаленото внимание на журналистите, които — верни на своя граждански дълг — бяха твърдо решени да набавят с всички възможни средства необходимия материал в снимки и текст за нещастния британски дипломат рогоносец, неуспял баща и вдовец, чиято заклана бяла жена (по думите на някои по-дръзки таблоидни издания) бе родила дете от своя чернокож любовник, а сега лежеше до въпросното дете в една чужда земя (както бяха посочили поне три вестника от същия ден), която за вечни времена щеше да си остане нейната нова родина.
Встрани от семейство Удроу, но на значително разстояние от тях, стоеше Гита Пиърсън, загърната в сарито си, с наведена глава и ръце, сплетени във вечната поза на скръбта, а до Гита бе застанал смъртноблед Портър Колъридж заедно със съпругата си Вероника; двамата — доколкото можеше да забележи Удроу — обграждаха Гита със същата родителска закрила, която иначе бе запазена привилегия на отсъстващата им дъщеричка Роузи.
Гробището Лангата се намира върху едно тучно плато от червеникава земя, обрасло с висока трева и цъфтящи декоративни дървета, тъжни и весели едновременно, на няколко километра от центъра на града и съвсем близо до Кибера — най-голямото гето на Найроби, едно безкрайно кафяво петно от пушещи тенекиени бараки, заврени една в друга и почти нагазили в реката Найроби, над които вечно тегнеше неподвижен, болезнено кафяв облак от африкански прахоляк. Населението на Кибера е половин милион и непрекъснато се увеличава, а долината е известна с богатите си залежи на фекални води, найлонови торби, разноцветни дрипи, бананови и портокалови кори, царевични кочани и всякакви други отпадъци. Отвъд шосето са спретнатите офиси на кенийското Министерство на туризма и входът към сафари парка, а някъде зад тях в далечината — паянтовите бараки на летище Уилсън, най-старото в Кения.
За семейство Удроу, както и за голяма част от оплаквачите на Теса, имаше нещо многозначително и героично в самотата на Джъстин при наближаването на момента на спускането в гроба. Сякаш той се сбогуваше не само с Теса, но и с кариерата си, с Найроби, с мъртвородения си син, с целия си досегашен живот. Опасната му близост до зиналия гроб създаваше у присъстващите чувството, че онзи Джъстин, когото познаваха, се е отправил към отвъдното заедно с непрежалимата си съпруга. Вниманието му е изцяло насочено към един-единствен жив човек, мислено отбеляза Удроу, и това не беше свещеникът, нито неподвижната като страж фигура на Гита Пиърсън, нито шефът на мисията Портър Колъридж с пепелявото си лице и стиснатите устни, нито фоторепортерите, които се боричкаха за най-добра позиция, от която да заснемат сцената, нито английските съпруги с конските им физиономии, застинали в недвусмислена печал по напусналата ги посестрима, на чието място би могла да бъде всяка една от тях, нито дузината шишкави кенийски полицаи, които се потриваха наоколо и час по час подръпваха с ръце панталоните си нагоре.