Вниманието на Джъстин Куейл бе изцяло погълнато от Киоко — момчето, седяло на пода на болничната стая, докато сестра му умираше; момчето, изминало на два пъти по за десет часа пешком разстоянието от родното си село — веднъж до болницата, за да бъде до Уанза в последните й часове, и втори път днес, за да изпрати Теса във вечния й път. Джъстин и Киоко се забелязаха едновременно, погледите им се срещнаха съучастнически и повече не се отделиха. Киоко е най-млад измежду присъстващите, отбеляза мислено Удроу, защото Джъстин лично бе настоял, от уважение към местните традиции, на погребението да няма млади хора.
При пристигането на кортежа различиха входа на гробището по двете бели колони. Пътят към изкопания гроб — два кални коловоза, отъпкани в червената пръст — минаваше през шпалир от гигантски кактуси и плахи продавачи на банани и сладолед. Свещеникът беше чернокож, възрастен и прошарен. Удроу си спомни, че се бе ръкувал с него на една от сбирките на Теса. Любовта му към Теса не знаеше граници; вярата му в задгробния живот беше очевидна, но шумът от движещите се по шосето коли бе толкова всепроникващ, да не говорим за близостта до няколко други погребения, за високоговорителите на камионите с оплаквачи, от които гърмеше траурна музика, за надвикващите се оратори с мегафони, чиито елейни послания кънтяха над групичките опечалени, подкрепящи се с дребни закуски на тревата около ковчезите на своите починали близки, че никак не бе за чудене защо само малка част от крилатите слова на светия човек достигаха до ушите на аудиторията му. А Джъстин, ако изобщо ги чуваше, с нищо не го показваше. Елегантен както винаги, с тъмния си двуреден костюм, той не отделяше поглед от момчето Киоко, което като него си бе избрало едно усамотено местенце, далеч от останалите, и стоеше неподвижно като увиснало в пространството — тънките му като клечки крака едва докосваха земята, ръцете му се люлееха безжизнено от двете страни на тялото, а дългата му, леко крива глава бе извита като голяма, неподвижна въпросителна.
Последното пътуване на Теса не бе протекло никак гладко, но нито Удроу, нито Глория го бяха очаквали. И двамата поотделно отбелязаха за себе си, че и в последната й постъпка се съдържаше елемент на непредвидимост, белязала целият й живот. Семейство Удроу бяха станали рано тази сутрин, макар да нямаше никаква реална причина за това, като изключим стряскащата констатация, направена от Глория посред нощ, че няма черна шапка. От проведения в ранни зори спешен телефонен разговор тя установи, че Елена има две, но и двете са малко в стила на двайсетте години, като на тогавашните авиатори, та дали Глория щеше да ги хареса? От резиденцията на съпруга й — гърка — начаса бе изпратен служебен мерцедес, който достави черна шапка в зелен фирмен плик на „Хародс“. Глория я върна на подателя, отдавайки предпочитанията си на черния дантелен шал от майка си — решила бе да си го сложи през главата като мантиля. В края на краищата Теса беше половин италианка, нали така? Майка й била тосканска графиня, така поне пишеше в „Дейли Телеграф“!
— Мантилята е испански шал, скъпа — търпеливо я поправи Елена. — А не италиански за съжаление.
— Е, майка й е била италианка, това поне е сигурно! — извика възбудено Глория и затръшна телефона, но след пет минути позвъни отново, за да извини избухването си с преживения стрес.
Към този момент момчетата на семейство Удроу вече бяха изпратени на училище, самият Удроу бе отишъл в мисията, а Джъстин крачеше из трапезарията по костюм и вратовръзка и копнееше за цветята си. Така му се искаше да набере от жълтите фрезии, с които винаги я бе посрещал във всекидневната след продължителните й пътувания. Сега искаше поне две дузини за ковчега. Разсъжденията на Глория относно най-удачния начин за тяхното набавяне бяха прекъснати от звъна на телефона; някакъв объркан глас, който се представи за журналист от местен вестник, я уведоми, че трупът на Арнолд Блум бил открит в пресъхнала река на осемдесет километра източно от езерото Туркана. Как бихте коментирали това, моля ви? „Без коментар!“ — изкрещя Глория в слушалката и тресна телефона. Беше шокирана и дълбоко раздвоена дали да не сподели новината с Джъстин още на минутата, или да го направи след погребението. Затова изпита голямо облекчение, когато Милдрен й се обади от мисията пет минути по-късно, за да й съобщи, че Удроу е на съвещание, като същевременно я увери, че всякакви приказки за трупа на Блум са чиста глупост; намереното тяло, за което някакво сомалийско племе искало десет хиляди долара откуп, било най-малко на сто години, много по-вероятно на хиляда, а иначе бих ли могъл да чуя Джъстин за минутка?