— Лоша работа, госпожо — промърмори Ливингстън от предната седалка. — Много лоша.
— Така е, Ливингстън — отвърна Глория, благодарна за официалния тон. Наблюдават те, жено, каза си строго тя. Горе главата, дай пример. Задните врати се отвориха с трясък.
— Добре ли си, моето момиче? — весело й подвикна Удроу и се тръшна до нея на седалката. — Бяха страхотни, нали, Джъстин? Големи професионалисти. И как ни съчувстват само!
Да не си посмял да ме наричаш твоето момиче! — ядно му се тросна тя, но наум.
Още с влизането си в църквата „Сейнт Андрю“ Удроу огледа събралото се множество. Той от пръв поглед разпозна бледите лица на семейство Колъридж, зад тях Донъхю и смахнатата му жена Мод, която приличаше на безработна балерина от водевил, отдавна навъртяла години за пенсия; малко по-нататък Милдрен — или Милдред — заедно с кльощавата блондинка, за която се говореше, че живее с него. Бандата тежкари от клуба „Мутайга“ — според крилатата фраза на Теса — се бяха подредили в каре като на военен парад. Отвъд пътеката той зърна делегацията на Световната програма за изхранване и още една делегация, съставена изцяло от африкански жени, някои с официални шапки, други по джинси, но всички с решителни войнствени физиономии, както подобаваше на приятелки на Теса. Зад тях се бяха скупчили групичка млади мъже и жени с донякъде нагли изражения на обърканите си галски лица; жените бяха с шапки или шалове, мъжете с артистична, небръсната от няколко дни брада. След кратко колебание Удроу реши, че са от белгийската организация на белгиеца Блум. Сигурно се чудят сега дали след седмица няма да се събират и в негова чест, помисли си той с известна жестокост. До тях се нареждаше нелегалната прислуга на семейство Куейл — момчето за всичко Мустафа, южносуданката Есмералда и едноръкият угандиец с неизвестно име. А на първия ред, с две глави над своя мълчалив, потаен съпруг — гърка, се извисяваше натруфената фигура на Елена, кошмарът на Удроу, с бухналата си оранжева фризура, обкичена с траурните бижута от черен кехлибар на баба си, специално извадени за случая.
„Я кажи, скъпа, дали да си сложа черното бижу, или е малко прекалено?“ — бе поискала да знае тя в телефонен разговор с Глория в осем сутринта. Не без задни мисли Глория я бе посъветвала да бъде дръзка в избора си.
„На всеки друг, Ел, ако трябва да бъдем честни, черното бижу би стояло прекалено, ъъъ, знаеш как. Но с твоя цвят на косата, скъпа, хич не се колебай!“
И никакви полицаи, отбеляза със задоволство той. Нито местни, нито английски. Дали магията на Бърнард Пелегрин и тоя път бе свършила работа? Стискай палци, Санди!
Той хвърли още един поглед на Колъридж — пепелявосивия, изпит мъченик. Спомни си налудничавия разговор помежду им в резиденцията на върховния комисар миналата събота и го прокле за идиотската му нерешителност. Погледът му се спря върху ковчега на Теса, изложен за поклонение пред олтара, и върху жълтите фрезии на Джъстин, навреме набавени и надлежно закрепени върху капака. Очите му се изпълниха със сълзи, мислите му без предупреждение го върнаха там, откъдето бе тръгнал. Органът поде началните акорди на траурен химн и Глория, която знаеше текста на латински, вдъхновено запя. Представя си, че е в пансиона, ядно си помисли Удроу. Или в моя. Той мразеше еднакво и двете заведения. Санди и Глория, несвободни по рождение. Разликата между нас е, че аз знам това, а тя не. Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата си, смиром… Понякога ми се иска някой и мен да ме отпусне нанякъде. Да ме отпусне и да не се връщам. Но къде? Блуждаещият му поглед отново се спря на ковчега. Обичах те. Толкова ми е лесно да го кажа сега, вече в минало време. Обичах те. Имах манията да държа хората под контрол, без да мога да контролирам себе си, както любезно ми напомняше. Е, виж сега какво се случи с теб самата. И си помисли защо стана така!
Най-важното — не съм чувал за никакъв Лорбиър. Не познавам никакви дълкокраки унгарски красавици на име Ковач и не искам да слушам, отказвам да слушам разни недоказани, недоизказани теории, които звънят като камбани в главата ми, при това хич не искам и да мисля за стройните маслинени рамене на призрачната Гита Пиърсън, загърната в сарито си. Знам едно: след теб никой друг не бива да знае за плахото дете, скрито в моето войнишко тяло.