За да разсее мислите си, Удроу съсредоточено започна да изучава църковните витражи. Разни светци, всичките мъже, всичките бели, нито един Блум. Теса би побесняла, ако можеше да ги види. Един от витражите изобразява алегорична сцена: напето бяло момче е моряшко костюмче, заобиколено от горски животни, които го гледат с благоговение. Една хиена подушва кръв от десет километра. Сълзите отново заплашваха да бликнат; с усилие на волята Удроу се загледа в сцената със самия светец, патрона на църквата — онзи, с кръвожадния шотландски поглед и рижата брада. Какво ли си мислят пък тия за нас? — запита се той, когато замъгленият му поглед се премести от само себе си върху чернокожите лица от отсрещната страна. Какво ли сме си представяли, че вършим навремето, когато в името на белия си християнски бог и на рижавия шотландски светец сме превръщали тази страна в играчка за разни авантюристи и мошеници аристократи?
„Аз лично се опитвам да поправя стореното“ — отвръщаше ти, когато шеговито, в опит за флирт, ти задавах същия въпрос на дансинга в клуба „Мутайга“. Ала с всеки свой отговор ти обръщаше въпроса и го използваше като улика срещу мен самия: „А вие какво правите тук, мистър Удроу?“ Оркестърът свири лудо и ние трябва да танцуваме притиснати, за да можем да се чуваме. Да, това са гърдите ми — казват очите ти, когато моите крадешком поглеждат надолу. Да, това са бедрата ми и те се поклащат, докато ръцете ти ме държат през кръста. Можеш да ги огледаш и тях, ако искаш — хайде де, оплакни си очите. Повечето мъже го правят, защо ти да правиш изключение? „Според мен ние сме тук, за да помагаме на кенийския народ да стопанисва онова, което сме му предоставили“ — надуто заявявам аз, надвиквайки се с оркестъра. Тялото ти се стяга и отдръпва от мен, още преди да съм завършил изречението. „Ние не сме им предоставяли нищо — те сами си го взеха! С оръжие в ръка! Ние не сме им дали нищо. Нищо!“
Удроу рязко се извърна. Глория до него стори същото, а малко по-нататък и семейство Колъридж. Отвън се разнесе писък, последван от звук на разбито стъкло. През отворения портал Удроу видя как уплашени клисари в черни костюми трескаво затвориха металните порти на църковния двор, докато полицаи с лъскави шлемове формираха кордон покрай оградата, размахвайки големи палки с метални накрайници за разпръскване на демонстранти, сякаш бяха играчи на бейзбол, готвещи се да отбият топката. На улицата, където се бяха събрали студентите, като факел гореше дърво, а под него се виждаха няколко преобърнати автомобила, чиито пътници не смееха да излязат. Под окуражителния рев на тълпата една лъскава черна лимузина волво — същата като на Удроу — с мъка се накланяше на двете си колела под натиска на човешкия мравуняк. Тя се прекатури върху вратите си, после върху страничните прозорци и накрая с трясък се намести върху покрива си и застина неподвижно като своите посестрими. В този момент полицията се хвърли в атака. Ако бяха чакали нечий знак, той бе даден. Допреди миг бяха стояли безстрастно отстрани, а сега си проправяха кървава пъртина през бягащата тълпа, като тук-там се спираха, за да ударят по още някоя палка на вече падналите. Отнякъде долетя бронирана камионетка; половин дузина окървавени тела бяха нахвърляни вътре.
„Университетът е като барутен погреб, старче — бе казал Донъхю, когато Удроу се съветваше с него за рисковаността на мероприятието. — Спират се стипендии, персоналът не получава заплати, местата се пазят за богати тъпанари, общежитията са претъпкани, всички клозети са запушени, в коридорите се готви на дървени въглища, сградата може да лумне като кибритена клечка. Няма електричество, няма лампи за четене, няма учебници, от които да се чете. Най-бедните студенти излизат на улицата, защото правителството приватизира висшето образование, без да се съобразява с никого. Вече само богатите могат да си купят дипломи, изпитите масово се фалшифицират, а държавата насърчава студентите да следват зад граница. При това вчера двама студенти са били убити от полицията, а приятелите им отказват да се преструват, че нищо не е станало. Още нещо да искаш да знаеш?“
Църковните порти отново се разтвориха, органът засвири, божията служба можеше да продължи.
Жегата в гробището беше безмилостна и агресивна. Посивелият достолепен свещеник бе спрял да говори, но глъчката не намаляваше, а слънцето отгоре шибаше по лицата като камшик. От едната страна на Удроу от голям касетофон на батерии, собственост на група чернокожи монахини в сиви одежди, гърмеше рокверсия на „Аве Мария“. От другата му страна цял отбор футболисти по спортни фланелки, здравата подпийнали, се бяха събрали да оплачат свой починал съотборник. На летище Уилсън вероятно се провеждаше нещо като празник на авиацията, ако се съди по малките спортни самолети, прелитащи над главите им на всеки двайсетина секунди. Възрастният свещеник затвори молитвеника. Носачите се наведоха над ковчега, всеки грабна по една дръжка. Джъстин, все още сам, сякаш се олюля. Удроу направи крачка напред да го подкрепи, но Глория го възпря с желязната хватка на ръката си в черна дантелена ръкавица.