— Човекът иска да е сам, кретен такъв! — изсъска тя през сълзи.
От пресата не проявиха подобна тактичност. Те жадно бяха чакали именно този кадър: чернокожи носачи спускат убитата бяла жена в пръстта на Африка под погледа на измамения съпруг. Сипаничав фотограф, подстриган като моряк и обкичен с фотоапарати, подаде на Джъстин лопатка с пръст, за да го заснеме как я изсипва върху ковчега. Джъстин я отблъсна, без да го поглежда. В този миг погледа му привлякоха двама дрипльовци, които с мъка бутаха дървена количка със спукана гума към гроба; над ръбовете й преливаше циментов разтвор.
— Какво правите, моля ви се? — попита той толкова рязко, че лицата на всички присъстващи стреснато се извърнаха към него. — Би ли запитал някой тези двамата какво смятат да правят с цимента? Санди, нужен ми е преводач.
Без да обръща повече внимание на Глория, генералският син Удроу храбро пристъпи напред към бойната линия. Жилавата висока Шийла от отдела на Донъхю заговори мъжете, после се обърна към Джъстин.
— Казват, че така се прави за богатите — обясни тя.
— Какво се прави? Нищо не разбирам. Обясни ми, моля те.
— Излива се цимент. За да не разкопаят гроба вандали. Богатите мъртъвци ги погребват с накити, венчални халки, с хубави дрехи. Белите или уазунгу, както им викат, са предпочитана плячка за крадците. Само циментът може да ги спре.
— Кой ги е молил да правят това?
— Никой. Услугата струва пет хиляди шилинга.
— Да си вървят. Кажи им го, моля те, Шийла! Не желая услугите им и няма да им платя. Да си вземат количката и да се махат. — После, вероятно преценил, че тя няма да предаде думите му с достатъчна категоричност, Джъстин решително пристъпи към тях, застана между количката и зейналия гроб и сочейки с ръка над главите им като Мойсей, ги изкомандва: — Вървете си, моля ви. Веднага. Благодаря ви. — Тълпата се люшна встрани, раздели се на две по линията, указана от протегнатата му ръка, и двамата дрипльовци забутаха количката си обратно по отворения им път. Джъстин ги проследи с поглед, докато се стопиха в трептящата мараня. После се обърна вдървено, като оловен войник, и заговори на настръхналата глутница журналисти: — Бих желал и всички вие да си идете, моля ви. — Гласът му се чу отчетливо във внезапно настъпилата тишина. — Много сте любезни. Благодаря. Довиждане.
За всеобщо изумление журналистите заприбираха фотоапаратите и бележниците си и с по едно последно „Сбогом, Джъстин!“ наистина си тръгнаха. Джъстин зае самотен мястото си до главата на Теса. В този момент група африкански жени се появи изневиделица и застана в полукръг откъм долния край на гроба. Бяха облечени еднакво, като униформени — с ярки басмени рокли на сини цветчета, с къдрички, на главите със забрадки от същия плат. Поотделно бе трудно да бъдат различени в тълпата, но заедно се набиваха на очи. Жените запяха отначало тихичко; никой не ги ръководеше, нямаха диригент, повечето плачеха, но песента им звучеше доста стройно въпреки сълзите. Пееха в хор, последователно на английски и суахили, като с всяко повторение гласовете им придобиваха сила: „Ква хери, мама Теса, малка наша мамичко, сбогом…“ Удроу се опита да улови останалата част от текста. „Ква хери, мама Теса, приятелко наша любима, сбогом… Ти дойде при нас, мама Теса, малка наша мамичко. Ти ни даде сърцето си… Ква хери, мама Теса, сбогом!“
— Откъде се взеха пък тия? — процеди той през зъби, като се стараеше да не движи устните си.
— Оттам, долу — отвърна Глория и кимна по посока на гетото Кибера.
Пеенето се усили, докато ковчегът бавно се спускаше в изкопания гроб. Джъстин го изпрати с поглед, примигна, когато той се удари в дъното, после още веднъж, когато първите лопати пръст затропаха по капака и окаляха жълтите цветчета на фрезиите. Чу се нечовешки вой, кратък и пронизителен. Като в забавен кадър Удроу видя как Гита Пиърсън се строполи на колене и зарови лице в дланите си; после се изправи, подкрепяна от ръката на Вероника Колъридж, и отново застина неподвижно в скръбната си поза.