Докато Ливингстън и Мустафа припкаха по петите му, в ръцете на Джъстин се озова бордна карта на името на мистър Алфред Браун. Етикет със същото име бе прикрепен и към сивия куфар.
— Това тук ще го взема като ръчен багаж — каза той.
Представителят на Бритиш Еъруейс — русоляв младок от Нова Зеландия — претегли чантата на ръка и комично изпъшка от усилието:
— Семейното сребро, а, сър?
— На домакините ми — влезе в тона му Джъстин, но изражението на лицето му показваше, че въпросът не подлежи на обсъждане.
— Стига вие да можете да го носите, сър, няма проблем — каза русият чиновник, като му върна чантата. — Е, приятен полет, мистър Браун. Ще ви прекарам през залата за пристигащи, ако нямате нищо против.
— Много сте любезен.
Джъстин се обърна да си вземе „довиждане“ и стисна огромната лапа на Ливингстън с двете си ръце. Мустафа, на когото му бе дошло много, се бе измъкнал незабелязано. Без да изпуска чантата от ръцете си, Джъстин влезе в залата за пристигащи пътници, следвайки неотлъчно своя придружител. Изведнъж насреща му се изправи огромната фигура на едрогърда красавица без видима расова принадлежност, шест метра висока и метър и половина широка в ханша, която му се усмихваше подкупващо от единственото рекламно пано в цялата зала. Беше облечена в бяла престилка на медицинска сестра, а на всяко рамо имаше по три златни пчелички. Още три пчели се виждаха ясно върху горното джобче на престилката й, а в ръцете си държеше поднос с медикаменти, които предлагаше като бонбони на щастливо семейство родители и деца от различни раси. Върху подноса имаше за всекиго по нещо — за бащата шишенца златист сироп, който странно напомняше уиски; таблетки с шоколадова глазура, любимо лакомство за малките палавници; за майката — пълен набор козметични продукти, на етикетите на които голи богини сластно протягаха ръце нагоре към слънцето. Отгоре и отдолу на плаката с набиващи се в очи червеникавокафяви букви бе изписано жизнерадостно послание към цялото човечество:
Плакатът прикова вниманието му, както навремето бе приковал вниманието на Теса.
Докато го гледаше вцепенен, Джъстин дочу гласа й до себе си. Гласът на Теса — протестиращ, но развеселен. И двамата са замаяни от дългото пътуване, само преди минути са пристигнали тук направо от Лондон. И двамата за пръв път стъпват на африканска земя. Кения, Африка ги очакват. Но вниманието на Теса е погълнато изцяло от плаката.
— Джъстин, погледни! Не виждаш ли?
— Какво има? Какво да виждам?
— Откраднали са ни пчелите тия мизерници! Някой се мисли за Наполеон. Абсолютно нахалство! Безобразие! Направи нещо!
Така си беше. Нахалство. Безобразие. При това комично до немай-къде. Трите пчели на Наполеон, символ на славата му, скъпоценна емблема на нейния любим остров Елба, където този велик мъж бе прекарал първото си заточение, безсрамно продадени в робство от някакъв търгаш в далечна Кения. Замислен, сега Джъстин не можеше да се начуди колко отвратителни можеха да бъдат съвпаденията в живота.
7.
Джъстин Куейл седеше сковано на мястото си в първа класа на самолета, предоставено му с любезното съдействие на авиокомпанията, и втренчено гледаше отражението на лицето си в тъмното стъкло на прозореца. Беше свободен. Не помилван, не примирен, не утешен, не решителен, а свободен. Не от кошмарите, които всяка нощ му напомняха, че Теса е мъртва, а при събуждането си откриваше, че това е вярно. Не от чувството за вина на надживелия съпругата си. Не от подозренията си към Арнолд. Свободен да скърби на воля, както му идваше отвътре. Свободен от омразната килия на своя затвор. От тъмничарите, които бе разбрал, че ненавижда. От нервното обикаляне из стаята като затворник, докаран до умопомрачение от агонията на четирите стени. Свободен от тишината на собствения си глас, от седенето на ръба на леглото с тяло, изгърбено в безмълвен въпрос: защо? Свободен от позорните моменти, когато се чувстваше толкова потиснат, уморен и изцеден, че едва ли не успяваше да убеди сам себе си, че пет пари не дава, че целият му брак бе една лудост от начало до край, която най-после, слава богу, бе приключила. И ако скръбта, както бе чел някога някъде, е особен вид леност, той бе свободен и от състоянието на леност, в което бе мислил единствено за своята скръб.
Свободен от разпитите в полицията, при които един Джъстин, когото не познаваше, заставаше в средата на стаята и с няколко безупречно построени изречения разтоварваше цялото бреме в душата си — или частта от него, която инстинктите му подсказваха, че е благоразумно да разкрие — пред слисаните полицаи. Отначало го бяха обвинили в убийство.