— Значи вие не сте имали нищо против жена ви и Блум да спят заедно, така ли? Познавам съпрузи, които не биха одобрили подобно нещо. — Роб рязко млъква и застива в очакване Джъстин да постъпи така, както би следвало да се държи всеки измамен съпруг на негово място: да избухне, да се разплаче, изчерви или възмути от предателството на приятеля си или поне от грубостта на разпитващия. Джъстин го разочарова.
— Не това е важното — отвръща той с такава поривиста убеденост, че сам се стряска от думите си, изправя се на стола и се оглежда наоколо, за да види кой е казал това, кой се е осмелил да говори, без да го питат, и за да смъмри нахалника. — Може да е важно за вестниците. Или пък за вас. Но за мен не това е важното, нито преди, нито сега.
— А какво тогава е важно?
— Аз я разочаровах.
— С какво? Не се справяхте, това ли искате да кажете? — Следва мъжко, съзаклятническо подхилване. — В леглото, имам предвид.
Джъстин клати глава.
— Като се дистанцирах от нея. — Гласът му е спаднал почти до шепот. — Като я оставих да се оправя сама. Като я напуснах в съзнанието си. Като сключих с нея неморален договор. Не трябваше да го допускам. Нито пък тя.
— За какво всъщност става въпрос? — Гласът на Лесли е пресилено благ след умишлената грубост на Роб.
— Тя следва съвестта си, аз си върша работата. Това беше едно неморално разпределение на ролите. Все едно, че я бях изпратил на църква сама, за да се моли и за двама ни. Сякаш бях начертал една линия с тебешир на пода на къщата ни, като всеки от нас си живееше в своята половина.
Без да се трогва от искреността на тези признания, от дните и нощите на болезнено самобичуване, за които те загатваха, Роб търси да се хване за нещо. Печалното му лице е застинало в недоверчива полуусмивка, по-скоро гримаса, а устата му е свита в кръгче, напомнящо дуло на големокалибрена ловна пушка. Но днес рефлексите на Лесли са по-бързи. Жената в нея е нащрек, наострила уши, за да долови онова, което убягва на агресивния мъжки слух на колегата й. Роб се обръща към нея, сякаш иска разрешение, преди да се впусне отново в атака — в поредния дебелашки намек за Арнолд Блум, в някакъв нов подвеждащ въпрос, който би провокирал Джъстин да се издаде. Но Лесли поклаща глава, дръпва ръката си, която до този момент е висяла неподвижно в близост до чантата, и незабелязано от Джъстин му прави знак: „По-полека!“
— Та как се запознахте вие двамата? — пита тя Джъстин, както би попитала случаен познат, за да убие времето.
Ходът на Лесли е гениален — тя му предлага да го изслуша като жена и да го разбере като непозната, да сложи край на битката помежду им и да го пренесе с един замах от бойното поле на настоящето в тучните ливади на миналото. И Джъстин се поддава на поканата й. Раменете му се отпускат, очите му се притварят и той започва разказа си с далечен, дълбоко личен и доверчив тон, сякаш разговаря със себе си и за стотен път си повтаря онова, което си е казвал в безкрайните часове на болка и самота.
— Та кога според вас, мистър Куейл, една държава не е държава? — пита Теса с меден гласец в един ранен следобед в средата на лятото преди четири години; прашните лъчи на слънцето лениво се спускат през прозореца в опушената, древна таванска аудитория на колежа в Кеймбридж. Първите й думи, отправени някога към него, предизвикат взрив от смях сред адвокатите, записали се в двуседмичния летен семинар на тема „Обществото и законът“. Джъстин до ден-днешен си ги повтаря наум.
— Обстоятелството, че на този ден, облечен в изискан вълнен костюм с жилетка, съвсем случайно се бях озовал на дървената катедра, предопредели целия ми по-нататъшен живот — обяснява той, но не на двамата следователи, дори не и на себе си, а по-скоро на големия еркерен прозорец, имитация на „Тюдор“, в трапезарията на Удроу. „Куейл ще проведе курса! — вдъхновено бе възкликнал някой от постоянно присъстващите безделници в кабинета на първия заместник-министър късно предишната вечер, когато до първата лекция оставаха по-малко от единайсет часа. — Я повикайте Куейл!“ Човекът бе искал да каже: дайте ми Куейл, заклетия ерген; Куейл, който запушва всички дупки; любимеца на застаряващите моми, последния рицар, току-що върнал се от Босна и вече определен за Африка, но — слава богу! — все още незаминал и на разположение. Куейл, резервният мъжкар, когото си струва да познаваш, ако не ти достига някой за вечеря с предварително известен брой гости; Куейл с безупречните маниери — най-вероятно хомосексуалист, само дето не беше такъв, както знаеха от собствен опит няколко от по-хубавите съпруги на колегите му, но никога нямаше да си признаят. „Джъстин, ти ли си? Хагърти се обажда. Навремето бяхме заедно в Итън, аз бях два випуска след теб. Слушай сега, първият заместник-министър утре има лекция пред група специализанти по право в Кеймбридж, само дето не може да я изнесе. След един час лети за Вашингтон…“ И Джъстин, като добро момче, вече сам започва да се навива: „Стига да е готова… Тоест ако трябва само да я прочета…“ Тук Хагърти го прекъсва: „Шофьорът му ще те чака в колата пред дома ти точно в девет утре сутринта, нито минута по-късно. Лекцията е пълен боклук, писал си я е сам. Прегледай я по пътя и виж какво можеш да използваш. Джъстин, ти си железен!“