— Хайде да се поразходим заедно — предложи Теса след приключването на семинара. — За да ми разкажете за Босна — добави тя вместо извинение.
Разходиха се из парка на колежа Клеър, където, вместо да й разправя за кървавата война в Босна, Джъстин й рецитира латинското име на всяко срещнато растение и за начина му на виреене. Тя слушаше мълчаливо, хванала го под ръка, и само от време на време го прекъсваше с по някое: „Как става това?“ или „А това пък защо го правят?“ С това тя просто го подтикваше да не спира да говори, за което той отначало й беше благодарен, тъй като за него разговорът беше нещо като защитен параван. Само че, докато чувстваше допира на Теса до ръката си, той се хвана, че мисли не за друго, а за това колко ли тънки са глезените й в модерните тежки ботуши, с които крачеше до него по тясната пътека. Струваше му се, че само едно залитане напред е достатъчно, за да ги прекърши. С каква лекота тялото й се движеше до него, сякаш не вървяха, а плуваха един до друг. След разходката обядваха късно в един италиански ресторант, където келнерите флиртуваха с нея — нещо, което силно го раздразни, докато се оказа, че самата Теса е половин италианка. Така нещата някак си дойдоха на мястото и той престана да се сърди, като при това успя да й се изфука със своя италиански, с който толкова се гордееше. Тогава изведнъж забеляза колко сериозна е станала, колко замислена, как ръцете й треперят, сякаш ножът и вилицата й тежаха както грубите ботуши преди няколко минути в парка.
— Ти ме защити — обясни му тя все още на италиански, докато тежката коса скриваше лицето й. — Ти винаги ще ме защитаваш, нали?
А Джъстин — самият образец на вежливост както винаги — с охота потвърди: да, разбира се, стига да се наложи. Или поне ще положи всички усилия, ако може така да се каже. Доколкото можеше да си спомни, това бяха единствените думи, които си размениха по време на целия обяд, макар че по-късно, за негово изумление, тя го уверяваше колко блестящо се бил изказал за опасността от бъдещ конфликт в Ливан — място, за което не се бе сещал с години — и за несправедливото охулване на исляма от западните медии, както и за смехотворната поза на западните либерали, които не допускаха невежеството да притъпи нетърпимостта им. Тя още повече се впечатли от личното чувство, което той влагаше в тази важна тема — нещо, което озадачи Джъстин, защото, доколкото можеше да си спомни, самият той беше доста раздвоен по въпроса.
В този момент Джъстин си даде сметка, че с него се случва нещо, което, за негова радост и тревога, той не беше повече в състояние да контролира. Случайността го бе въвлякла в някаква различна стихия, той играеше роля, каквато цял живот бе искал да играе, но все не му се бе удавало. Веднъж или два пъти в миналото му се бе струвало, че изпитва нещо подобно, но никога с такава увереност или всепоглъщаща страст. През цялото време изпеченият женкар в него бясно изпращаше сигнали за тревога: откажи се, Джъстин, свири отбой, тази жена не е за теб, твърде млада е, твърде истинска, твърде искрена, не знае правилата, ще ти донесе само беди.
Без резултат. След като обядваха, докато слънцето все още беше високо в небето, двамата отидоха да се разходят с лодка по реката и там той й демонстрира всичко, което добрият ухажор е длъжен да демонстрира на обекта на своите желания по време на една романтична разходка по река Кам — колко е ловък, какъв завършен кавалер е, с каква лекота умее да пази равновесие, загърнат в елегантния си шлифер на кърмата на лодката, размахал дългия прът, непреставащ нито за миг да ръси остроумия на два езика — поне Теса твърдеше впоследствие, че точно така се е държал, докато единственото, което той помнеше, бе образът на тънката й фигура, бялата блузка и черната пола на ездачка с цепка отстрани, сериозните й очи, които го гледаха с някакво разбиране, на което той не можеше да отвърне, тъй като през целия си живот не бе изпитвал такова силно привличане и не се бе чувствал толкова безпомощен. Тя го запита къде се е научил на градинарство, а той отвърна: „От нашите градинари.“ Тя го запита какви са родителите му, на което той се видя принуден да отговори — без особено желание, защото се боеше, че това може да оскърби егалитарните й принципи, — че е роден в добро семейство и е доста заможен и че въпросните градинари са били на служба при баща му, който бе заплатил и за многото гувернантки, частните училища, университети и ваканции в чужбина — за всичко, което щеше да проправи пътя му към „семейната фирма“, както баща му наричаше Форин Офис.