Ала минаха няколко седмици и докато се опитваше да насочи мислите и действията си към деликатния процес на прекъсване на връзката им, Джъстин си даде сметка, че с него става някакво чудо. Заредиха се интимни вечери за двама, замислени като благовиден фон за неизбежната сцена на раздялата и превърнали се против волята му в пирове на любовния захлас, последвани от невъздържани сексуални наслади. Той започваше да се срамува от тази пълзяща измяна спрямо най-непоклатимите си принципи. Чувстваше се развеселен, а не уплашен от смахнатия идеализъм на Теса, който по особен начин разпалваше огъня и в собствената му душа. Все някой трябваше да чувства тези неща и да не се бои да ги изрече. До този момент Джъстин бе избягвал твърдите убеждения като нещо противопоказно за един дипломат, нещо, на което не бива да се обръща внимание или трябва да се осмива, или — подобно на опасна енергия — пренасочва в неутрална посока. За свое изумление сега той започна да гледа на твърдите убеждения като на признаци на доблест и кураж, а на самата Теса — като на техен знаменосец.
С това откровение той видя и самия себе си в нова светлина — вече не като радост за застаряващи девици, ловък ерген, вечно успяващ да се изплъзне от оковите на брака. Беше се превърнал в забавен обожател на едно красиво младо момиче, изпълняващ всеки неин каприз и желание. И същевременно той бе неин закрилник, нейната сигурна опора, обожаващият я по-възрастен градинар със сламена шапка. Изоставил всякакви планове за бягство, Джъстин изцяло й се обрече, и този път поне доколкото се опитваше да внуши на разпитващите го полицаи — без сянка на съжаление или възможност за връщане назад.
— Дори и когато тя започна да ви излага? — пита Лесли, след като двамата с Роб, тайно смаяни от неговата откровеност, са помълчали от уважение няколко секунди, точно според правилата.
— Казах ви вече. По определени въпроси ние така и никога не се разбрахме. Аз изчаквах. Изчаквах или тя да промени възгледите си, или Форин Офис да ни възложи функции, които да не влизат в конфликт помежду си. Статутът на съпругите на британските дипломати не е изяснен докрай. Те не могат да работят срещу възнаграждение в приемащата страна. Длъжни са да следват съпруга си навсякъде. В един момент им се предлага пълна свобода, за каквато само може да се мечтае, а в следващия им се казва, че трябва да се държат като дипломатически гейши.
— Това вие ли го казвате или Теса? — пита Лесли усмихната.
— Теса никога не чакаше да получи свободата си. Тя просто си я вземаше.
— А Блум? Заради него не ви ли беше срам? — пита грубо Роб.
— Не знам доколко това е важно, но Арнолд Блум не й беше любовник. Тях ги свързваха други неща. Теса беше порядъчна жена и тъкмо тук бе най-интимната й тайна. Тя просто обичаше да шокира хората.
Роб отказва да приеме това.
— Четири нощи заедно, Джъстин! — възразява той. — В едно и също бунгало край Туркана. Представете си, момиче като Теса! Да не би наистина да искате да повярваме, че не са спали заедно?
— Вярвайте, каквото си искате — отвръща невъзмутимо Джъстин. — Аз лично нямам никакви съмнения.
— Защо?
— Защото тя самата ми го каза.
Двамата не знаеха какво да отговорят. Изглежда, сякаш Джъстин имаше още нещо за казване; и наистина, с търпеливата помощ на Лесли той успя да го изрече.
— Теса беше омъжена за самата конвенционалност — започна неуверено той. — За мен, а не за някакъв възвишен благодетел на човечеството. Не си мислете, че тя беше някакво екзотично създание. Аз никога не съм се съмнявал, нито пък тя, до момента, когато пристигнахме тук, че нейната роля ще бъде на поредната дипломатическа гейша, колкото и да презираше това съсловие. Вярно, тя щеше да играе тази роля по своему. Ала поне щеше да се опитва да не се различава много от останалите. — Той се замисли как да го обясни по-добре; по погледите им личеше, че не му вярват. — След смъртта на родителите си тя беше много уплашена. После, когато аз бях до нея, за да я закрилям, тя искаше да се откаже донякъде от личната си свобода. Това бе цената, която бе готова да заплати, за да не е повече сираче.
— А какво промени намеренията й? — запита Лесли.
— Ние ги променихме! — отвърна с жар той. Искаше да каже: ние, другите. Ние, които останахме живи. Ние, гузните. — С нашето самодоволство. — Гласът се сниши. — С това. — Ръката му описа кръг, в който влезе не само всекидневната на Удроу с омразните акварели на Глория, набучени като отрязани човешки глави над лавицата на камината, но и цялата къща, нейните обитатели, както и всички останали къщи на същата улица. — Ние, на които се плаща да виждаме какво става, а предпочитаме да си затваряме очите. Ние, които не виждаме по-далеч от носа си.