— Бях им дал всичката нужна свобода — упорито твърди Джъстин.
— Просто не разбирам как човек може да живее по този начин. — Лесли пуска тетрадката и разтваря безпомощно ръце. — Хем заедно, хем разделени. Така, както го описвате, все едно, че сте били вечно скарани, че не сте си говорели… или нещо още по-лошо.
— Ние не живеем — напомня й Джъстин. — Теса е мъртва.
Тук те биха могли да си помислят, че времето на интимните изповеди е изтекло и че следва период на глупаво объркване, дори на отричане от вече казаното. Само че Джъстин едва сега започва. Той внезапно се изправя като войник, ръцете му се отпускат по шевовете на панталоните и остават там до второ нареждане. Гласът му е възстановил отчетливостта си. Някаква дълбоко скрита вътрешна енергия го прави да звучи плътно и гръмко в застоялия въздух на трапезарията на семейство Удроу, из който още се носи възкиселият дъх на снощния сос.
— Теса беше толкова пламенна във всичко — гордо обявява той; това е поредният цитат от безкрайните речи, които е съчинявал в течение на дългите часове самота. — От самото начало много харесвах това у нея. Тя бе твърдо решена да роди дете още веднага. Смъртта на родителите й бе оставила празнота, която трябваше да се запълни без отлагане. „Защо да чакаме, докато мине сватбата?“ Аз се опитвах да я възпирам. А не трябваше. Кой знае защо, се правех на старомоден и конвенционален. „Добре тогава — каза ми тя. — Ако трябва да сме женени, за да имаме деца, хайде да се оженим незабавно.“ И така, отидохме в Италия и се оженихме там, на място, а колегите ми изпопадаха от смях. — Самият Джъстин изглежда доста развеселен. — „Куейл е откачил! Старият Джъстин се жени за дъщеря си! Теса кога се яви на матура?“ Когато след тригодишни опити тя най-после забременя, и двамата плакахме от радост.
Той спира да говори, но никой не бърза да вземе думата.
— Бременността я промени, но само за добро. Теса сякаш порасна с наближаващото майчинство. Привидно си оставаше все така лекомислена, но дълбоко отвътре я обзе чувство на отговорност. Хуманитарната й дейност също придоби по-дълбок смисъл. Чувал съм, че това е нещо обичайно. Това, което преди бе някакъв вид изява, изведнъж се превърна в призвание, в мисия на живота й. Бременна в седмия месец, тя по цял ден се грижеше за болните и умиращите в гетото, а вечер идваше с мен на поредния скучен дипломатически прием в града. Колкото повече наближаваше да роди, толкова по-решена изглеждаше да промени света. Не само за нашето дете. За всички деца. По това време си бе наумила, че ще ражда в африканска болница. Ако се бях опитал да я придумам, може би щеше да се съгласи да отиде в частна клиника, но това щеше да означава, че съм я предал.
— Как така? — пита Лесли.
— Теса правеше ясна разлика между видяна и споделена болка. Видяната болка е за журналисти и дипломати. Видяната болка е за показване по телевизията, тя трае, докато гледаме, и изчезва веднага след като щракнем копчето. Според Теса тези, които само виждат болката и не правят нищо, за да я предотвратят, с нищо не са по-добри от онези, които умишлено я причиняват. Това са лошите самаряни.
— Но тя правеше нещо, за да я предотврати — възразява Лесли.
— Оттук и желанието й да постъпи в африканска болница. В моменти на крайност тя казваше, че ще отиде да роди детето ни в гетото Кибера. За щастие Арнолд и Гита успяваха с общи усилия да я вразумят. Арнолд е световен капацитет по човешкото страдание. Той не само е лекувал жертви на изтезания в Алжир, но и сам е бил изтезаван. Заслужил е членството си в братството на мъчениците. За разлика от мен.
Роб се хваща за последните му думи, сякаш ги чува за пръв, а не за дванайсети път.
— Е, при това положение каква е вашата роля в цялата комбинация? Нещо като резервна гума, така ли? Изчаквахте някъде там, горе, недосегаем с дипломатическата си болка и с разните комисии на високо равнище.
Ала търпението на Джъстин е безгранично. Има моменти, когато доброто възпитание не му позволява да влиза в спор.
— Теса ме бе освободила от изпълнението на служебния ми дълг, както самата тя се изразяваше — признава засрамено той. — Измисляше какви ли не доводи, за да ми спести неудобството. Твърдеше, че и от двама ни има нужда в този свят: аз да бутам системата отвътре, а тя да тегли отвън. „Аз вярвам в моралната държава — обичаше да казва тя. — Ако вие, дето сте в системата, не си вършите работата, то какво остава за нас, които сме извън нея?“ Това си беше чиста софистика, и двамата прекрасно го разбирахме. Системата нямаше нужда от моята длъжност. Самият нямах нужда от нея. Какъв беше смисълът от всичко това? Да представям доклади, които никой не чете, да предлагам мерки, които никой не обсъжда. Теса не знаеше какво е това предателство. Освен в моя случай. Аз я предадох изцяло.