— Някой друг?
— Един лекар, бял. Така мисля, не съм сигурен.
— Не сте сигурен, че беше бял?
— Не съм сигурен, че беше лекар. Бял мъж в бяла престилка. Със слушалки, окачени на врата.
— Сам ли идваше?
— Придружаваха го група студенти. — Прословутата предпазливост отново легна като сянка върху гласа му. — Поне за такива ги сметнах. Млади, с бели престилки. — С по три златни пчелички, избродирани на предния джоб, би могъл да добави той, но предпазливостта му го възпря.
— Защо мислите, че са били студенти? Теса ли ви каза?
— Не.
— Или може би Арнолд?
— Нито веднъж не чух Арнолд да каже нещо за тях. Всичко това са мои предположения. Бяха млади, това е.
— А този, който ги водеше? Докторът, ако действително е бил такъв. Арнолд каза ли нещо за него?
— Не и пред мен. Ако е имал някакви възражения, той ги е изказал пред самия човек. Онзи, със слушалките.
— Във ваше присъствие ли?
— Дори не и достатъчно близо, че да мога да ги чуя. — Или поне да чуя достатъчно, добавя той наум.
Също като Лесли Роб е проточил шията си напред, за да не изпусне нито дума.
— Моля, уточнете се.
Джъстин вече уточнява. Той е сключил временно примирие с разпитващите го, сега е част от техния екип. Но предпазливостта не го напуска. В уморените му очи се чете съмнение.
— Арнолд дръпна човека настрани. Онзи, същият, със слушалките. Хвана го за ръката и го дръпна в един ъгъл. Двамата заговориха помежду си като колеги. Тихо и встрани от останалите.
— На английски ли разговаряха?
— Така мисля. Когато Арнолд говори на френски или на суахили, жестовете му са някак по-различни. — А когато говори на английски, тембърът му става по-писклив, добавя Джъстин наум.
— Опишете ни го. Оня, със слушалките — нарежда му Роб.
— Едър, широкоплещест, набит. Грубоват. Размъкнат. Смътно си спомням, че беше с велурени обувки. Стори ми се донякъде странно, че един лекар може да носи велурени обувки, макар да не можех да преценя какво точно е странното. Във всеки случай обувките съм ги запомнил. Бялата му престилка беше зацапана, не от нещо конкретно, просто така. Велурени обувки, зацапана бяла престилка, червендалесто лице. Иначе приличаше на човек от шоубизнеса. Ако не беше престилката, можеше да мине за импресарио. — И три златни пчели, позацапани, но ясно различими на предния джоб, същите като на медицинската сестра от афиша на летището, помисли си Джъстин. — Стори ми се някак засрамен — добави внезапно той и сам се изненада от думите си.
— Засрамен от какво?
— От собственото си присъствие. От това, което върши.
— Защо мислите така?
— Избягваше да поглежда към Теса. Към когото и да било от нас. Очите му шареха навсякъде, само не и към нас.
— Цвят на косата?
— Рус към рижав. Лицето му беше зачервено като на алкохолик. Рижавата коса го подсилваше. Познавате ли го? Теса много искаше да разбере кой е.
— Имаше ли брада? Мустаци?
— Беше гладко избръснат. Всъщност не. Имаше набола брада, поне на един ден. Златиста на цвят. Тя на няколко пъти го попита за името му, но той отказваше да се представи.
Роб отново се включва в разпита с присъщата си безцеремонност.
— За какво ви се стори, че си говорят? — настоява да знае той. — Спореха ли? Приятелски ли разговаряха? Или може би се канеха един друг на обяд? Как ви изглеждаше отстрани?
Предпазливостта го обзема отново. Нищо не съм чул. Само ги видях отдалеч.
— Арнолд сякаш го укоряваше… протестираше за нещо. А онзи отричаше, отбраняваше се. Стори ми се… — Джъстин се спира, за да подбере внимателно думите си. Не се доверявай на никого, беше му казала Теса. На никого, освен на Гита и Арнолд. Обещаваш ли? Обещавам, бе отвърнал той. — Стори ми се, че не за пръв път спорят за нещо. Сякаш продължаваха започнат преди време спор. Поне с такова впечатление останах. Сякаш присъствах на възобновен спор между стари противници.
— Явно доста сте мислили по въпроса.
— Да, така е. — В гласа на Джъстин се прокрадва съмнение. — Стори ми се също, че английският не му е роден език.
— Но не сте обсъждали тези неща с Теса или с Арнолд?
— Когато човекът си отиде, Арнолд се върна до леглото на Теса, премери й пулса и й каза нещо на ухото.
— И вие пак не чухте нищо, така ли?
— Не, и не беше нужно да го чуя. — Доста неубедително звучи, казва си той. Я опитай пак. — Това бе една роля, с която бях започнал да привиквам — обяснява Джъстин, избягвайки погледите и на двамата. — Искам да кажа, да стоя настрани от техния кръг на интереси.
— Какви лекарства даваха на Уанза? — пита Лесли.