Лъже. При това без да му мигне окото. Те го знаят; и той знае, че те го знаят. По лицата на двамата се изписва разочарование; загубено е приятелското доверие помежду им. Лицето на Джъстин остава непроменено; изразът му на упорито предизвикателство е едва прикрит от дипломатическата учтивост. Той се е готвил за този двубой в продължение на дни и нощи, като тайничко се е надявал, че до него все пак няма да се стигне.
— Тя го държеше в кабинета си, нали? Заедно с всичките си записки, тетрадки, с дъската си за съобщения и резултатите от разследванията.
— Да, когато не го носеше със себе си.
— А писмата си… информациите си на него ли пишеше?
— Мисля, че да.
— И от него изпращаше електронната си поща?
— Доста често.
— А вадеше ли си разпечатки?
— Понякога.
— Преди пет-шест месеца Теса е написала един доста обемист документ, около осемнайсет страници плюс няколко приложения. Жалба относно констатирана професионална недобросъвестност. Доколкото знаем, нещо, свързано със здравната или фармацевтичната практика, може би и е двете. Въз основа на действителен случай, описващ много сериозен инцидент, разиграл се тук, в Кения. Показвала ли ти е нещо такова?
— Не.
— Нито пък си го чел сам, искам да кажа, без нейно знание?
— Не.
— Значи не знаеш нищо по въпроса. Това ли искаш да кажеш?
— Боя се, че да. — Последното е изречено е извинителна усмивка.
— Просто се чудим дали това не би могло да има нещо общо е тежкото престъпление, което тя си е мислела, че разследва.
— Разбирам.
— И дали „Трите пчели“ не са замесени по някакъв начин в това престъпление.
— Няма нищо невъзможно.
— Само че тя не ви е показвала нищо такова, нали? — не се отказва Лесли.
— Както вече неведнъж ви казах, Лесли, не, не ми е показвала. — Джъстин за малко не добавя „уважаема госпожо“.
— Смятате ли, че „Трите пчели“ са замесени по някакъв начин?
— Уви, нямам никаква представа.
Само че има. Пълна представа. Това се случи по онова ужасно време, когато той си казваше, че е на път да я загуби; по времето, когато младото й лице се втвърдяваше с всеки изминал ден, а в очите й блестеше решимостта на фанатик; по времето, когато тя прекарваше по цели нощи, сгърбена над лаптопа в малкия си кабинет, заобиколена от купища хартии, надписани, номерирани и нашарени с тайнствени обозначения като адвокатско досие; по времето, когато тя се хранеше, без да вижда какво слага в устата си, после се връщаше към работата си, без дори да му каже „лека нощ“; по времето, когато пред вратата на къщата им безмълвно чакаха да ги приеме плахи селяни от провинцията, после сядаха с нея на верандата и ядяха от храната, която Мустафа им поднасяше.
— Значи тя никога не ви е споменавала за този документ? — Лесли се прави, че не му вярва.
— Боя се, че никога.
— Или пък във ваше присъствие, да кажем, на Арнолд или Гита?
— През последните месеци Теса и Арнолд държаха Гита някак настрана, предполагам, че за нейно добро. Що се отнася до мен, струва ми се, че те всъщност не ми се доверяваха много. Може би си мислеха, че ако се стигне до конфликт на интересите, аз ще остана лоялен към короната.
— А щяхте ли наистина?
Как ли пък не, мисли си той. Но отговорът му съдържа точно дозата двусмислие, която очакват да чуят:
— Доколкото не съм запознат с конкретния документ, боя се, че не мога да отговоря на този въпрос.
— И все пак въпросният документ със сигурност е разпечатан от лаптопа, нали така?
— Много е възможно. Или пък от лаптопа на Блум. Или на някой приятел.
— Та къде е лаптопът?
Безупречно изпълнение. Удроу би могъл да се поучи от своя подчинен. Никакво потрепване на тялото или гласа, никаква пресилена пауза за поемане на дъх.
— Търсих го в списъка на личните й вещи, който получих от кенийската полиция, но напразно. Не можах да го открия, просто не фигурира. Много съжалявам.
— В Локи не са я видели да носи лаптоп — казва Лесли.
— Може би, но там никой не е проверявал личния й багаж.
— Във всеки случай никой от персонала на „Оазис“ не я е видял да носи лаптоп. Когато я закарахте до летището, той у нея ли беше?
— Тя беше с раницата, която винаги вземаше със себе си, когато пътуваше. Раницата също изчезна. Имаше и по-малка ръчна чанта, в която би могъл да се побере лаптоп. Понякога тя го носеше в тази чанта. В страна като Кения не е препоръчително сама жена да се показва на публични места със скъпа електронна апаратура.
— Само че тогава тя не е била сама! — напомня му Роб. В стаята настъпва продължителна тишина — толкова продължителна, че всички с вълнение чакат кой пръв ще я наруши.