Джъстин отново играе заучената роля. На първо време той се скрива зад гримаса на доброжелателно раздразнение, с която иска да покаже, че се издига над детинщините на събеседничката си.
— Между личните ми вещи, разбира се. Ако ме питате точно в кой куфар, въпросът ви доста ще ме затрудни.
Лесли изчаква дишането й да се успокои.
— Бихме желали да ви помолим да разтворите целия си багаж, ако обичате. Бихме желали да слезем на долния етаж, още сега, и да ни покажете всичко, което сте взели от къщи във вторник.
Тя се изправя на крака. Роб също, като при това пристъпва към вратата, готов да се заеме с огледа. Само Джъстин остава неподвижен на мястото си.
— Боя се, че това е невъзможно.
— Как така? — сопва се Лесли.
— По същата причина, заради която изобщо взех документите. Те са лични и от частен характер. Нямам никакво намерение да ги предоставям за оглед на вас или на когото и да било, докато не се запозная с тях лично.
По лицето на Лесли избиват червени петна.
— Ако тук беше Англия, Джъстин, щях да ви връча заповед за обиск, преди да се усетите.
— Само че, уви, тук не е Англия. Нямате право да ме обискирате, а и доколкото ми е известно, нямате никакви други права и официални правомощия.
Лесли се прави, че не чува какво й говори.
— Ако тук беше Англия, щях да донеса заповед за обиск и да претърся тази къща от мазето до тавана. За начало щях да иззема от вас всяка дрънкулка, всяко парче хартия или дискета, която сте задигнали от кабинета на Теса. А също и лаптопа. После щях да разнищя всичко.
— Но, Лесли, вие вече веднъж претърсихте моя дом! — спокойно протестира Джъстин, без да става от стола си. — Не мисля, че Удроу ще стои безучастен, докато претърсвате и неговия, как ви се струва! Във всеки случай аз не ви позволявам да се отнасяте с моите вещи така, както сте се отнесли с вещите на Арнолд.
Лицето на Лесли е вече мораво и изкривено от гняв, като на жена, с която са се отнесли незаслужено несправедливо. Побледнял, Роб разглежда с печална нега свитите си, бездейни юмруци.
— Утре ще видим — многозначително казва тя, докато двамата излизат.
Само че въпросното утре така и не настъпва въпреки заканата. Джъстин прекарва нощта седнал на ръба на леглото в очакване на Роб и Лесли със заповедите им за обиск и полицейските призовки, подкрепени от цял взвод кенийски полицаи, които да им съдействат при изпълнение на служебните им задължения. Той безплодно спори със себе си за възможни тактики на увъртане и скривалища — дейност, която заема съзнанието му вече дни наред. Изрежда наум всякакви дупки и фуги в стените, пода и тавана — къде? Решава да вербува Глория за съучастник, но после се отказва. Спира се и последователно отхвърля Мустафа, прислужника на Глория, накрая и Гита Пиърсън. Ала единственото, което чува през този ден за своите инквизитори, е краткият отчет на Милдрен, че двамата следователи от Англия са били извикани спешно другаде и че не, все още няма никакви следи от Арнолд Блум. А когато настъпва денят на погребението, следователите все още са по спешност другаде, или поне така смята Джъстин, който оглежда събралите се оплаквачи и брои отсъстващите приятели.
Самолетът навлиза в зоната на вечното зазоряване. През прозореца на първа класа се виждат вълните на замръзналото море, които беззвучно се носят нанякъде в безцветната безкрайна пустош. Наоколо пътниците спят в неестествени пози, като трупове в морга, завити с неща, които в полумрака приличат на бели савани. Някаква жена е отметнала ръка в неподвижен жест, сякаш е била застреляна, докато е махала за сбогом. Устата на друг пътник е застинала в беззвучен вик, мъртвешката му ръка го държи за сърцето. Сам в седалката си с изправена облегалка, Джъстин отново се извръща към прозореца. Отвън пробягва отражението на собственото му лице заедно с лицето на Теса и на други хора, които някога, много отдавна, е познавал.
9.
— Е, това ако не е гадория! — Оплешивяващата мъжка фигура с размъкнат кафяв шлифер сграбчи Джъстин, изтръгна натоварената количка за багаж от ръцете му и го задуши в мечешката си прегръдка. — Абсолютна, тотална гадост, скапан живот! Най-напред Гарт, сега пък Тес…
— Благодаря, Хам — каза Джъстин, като се опита да го прегърне на свой ред, което не бе никак лесно с ръце, пристегнати като в усмирителна риза от желязната хватка на другия. — Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш. Аз ще нося чантата, благодаря. Ти вземи куфара.
— Щях да дойда на погребението, ако ми беше разрешил. Божичко, Джъстин!