— Е, и какво излезе накрая?
Хам сияеше от невинна гордост.
— Излезе, че фирмата КВХ със седалища във Ванкувър и Базел притежава петдесет и един процента от ония скапани фармацевтични компании на остров Ман „Лорфарма“ и „Фармабиър“. „Трите пчели“ със седалище в Найроби пък притежават всички права за внос и дистрибуция на въпросната формула, плюс всякакви дериватни препарати, произведени на нейна основа, за цялата територия на африканския континент.
— Хам, ти си невероятен!
— „Лорфарма“ и „Фармабиър“ имат един и същ собственик, Бандата на тримата. Или поне имаха, докато тримата не продадоха своите петдесет и един процента. Въпросната тройка са един мъж и две жени. Мъжът се казва Лорбиър. Лор плюс Биър плюс Фарма равно на „Лорфарма“ и „Фармабиър“. И двете жени са лекарки. Адресът им за кореспонденция е пощенска кутия в Лихтенщайн.
— Как се казват?
— Някоя си Лара. Тук някъде съм си я записал. А, ето! Лара Емрих.
— А другата?
— Забравих й името. Всъщност не, помня го. Ковач. Няма собствено име. Аз се влюбих в Лара обаче. Любимата ми песен. Поне навремето. От „Доктор Живаго“. И Тес много си падаше по нея. Пак по същото време. Ох, тяхната мамица! — Кратка пауза, през която Хам гръмогласно си духаше носа, а Джъстин търпеливо го изчакваше.
— И какво направи с всичката тази безценна информация, след като се сдоби с нея? — подкани го той търпеливо, почти нежно.
— Обадих й се по телефона в Найроби и й прочетох всичко. Тя направо се побърка. Нарече ме герой… — Той прекъсна излиянията си, стреснат от изражението на Джъстин. — Не сме говорили по твоя телефон, глупако! Тя ми позвъни от някаква колежка в провинцията. „Иди до най-близката телефонна кабина, Хам, и ми се обади на този номер. Имаш ли молив?“ Много обичаше да ме командва. Много се страхуваше от телефони обаче. Ако питаш мен, беше развила лека параноя. Ама някои параноици имат истински врагове, не е ли така?
— Във всеки случай Теса имаше — съгласи се Джъстин, а Хам го изгледа някак особено; колкото повече го гледаше, толкова по-особен ставаше погледът му.
— Мислиш, че има връзка ли? — запита той с приглушен глас.
— Какво искаш да кажеш?
— Нашата Тес се е забъркала в някаква каша с фармацевтичните компании, така ли смяташ?
— Не е изключено.
— Божичко, Джъстин! Наистина ли смяташ, че те са й запушили устата? Знам, че не са цвете за мирисане, ама все пак…
— Убеден съм, че всички са убедени филантропи и алтруисти, Хам. До последния милионер.
Настъпи продължителна пауза, прекъсната накрая от Хам.
— Майчице мила. Божичко. Е, няма що. Трябвало е да внимава значи.
— Точно така.
— Аз я накиснах в тая помия. Като й се обадих по телефона.
— Не, Хам. Ти беше готов на всичко заради нея и тя ти беше много благодарна за това.
— Е, няма що. Господи! Мога ли да помогна с нещо?
— Можеш. Намери ми една кутия. Здрава картонена кутия ще свърши работа. Имаш ли нещо такова?
Доволен, че му се възлага задача, Хам изчезна и след доста пъшкане и ругатни се върна с голямо пластмасово чекмедже от размразител на хладилник. Клекнал пред чантата „Гладстон“, Джъстин отключи катинарчетата, откопча кожените каиши и като се стараеше да закрива чекмеджето с тялото си, прехвърли в него съдържанието на чантата.
— А сега бих желал, ако нямаш нищо против, да ми услужиш с няколко от най-скучните папки за наследството на рода Манзини. Със стари дати. Неща, които пазиш, но никога не поглеждаш. Колкото да напълним тази чанта.
Хам му намери и папки — охлузени и оръфани по краищата, точно както ги искаше Джъстин. И му помогна да ги наблъска в празната чанта. И го изчака, докато я закопча и заключи с катинарчетата. После го проследи от прозореца на кабинета си, докато излезе от сляпата уличка с чантата в ръка и си спря такси. И когато Джъстин най-после се скри от погледа му, промълви „Света Богородице!“ и молитвата му към божията майка бе напълно искрена.