— Добро утро, мистър Куейл. Може ли да ви взема чантата? Трябва да я прекарам през рентгена, ако не възразявате. Такива са разпорежданията. По ваше време не е било така, нали? Нито пък по времето на баща ви. Благодаря, сър. Ето ви номерчето, всичко е точно, чисто и редовно, както се казва. — И вече с по-тих глас: — Моите съболезнования, сър. Всички сме покрусени.
— Добро утро, сър! Радвам се да ви видя отново между нас. — И този глас се снишава: — Най-искрени съболезнования, сър. От мен и от съпругата.
— Приемете нашето най-дълбоко съчувствие, мистър Куейл. — Следващият глас, който чува право в ухото си, лъхти на бира. — Мисис Ландсбъри помоли да се качите направо при нея. Добре дошъл у дома.
Само че Форин Офис не е вече дом за Джъстин. Абсурдното претенциозно фоайе, замислено да всява ужас у махараджите от колониите, му въздейства като признание за безсилие. Портретите на надменно усмихнати корсари с перуки по стените вече не се усмихват на него.
— Джъстин? Аз съм Алисън. Ние с вас не се познаваме лично. Какъв ужасен повод да се запознаем! Как сте? — Алисън Ландсбъри се появи с преднамерена сдържаност в четириметровата рамка на вратата, водеща към кабинета й, и със заучено движение стисна дясната му ръка с двете свои. — Всички ние сме потресени, Джъстин. Ние сме просто в шок. А вие сте истински герой. Всичко стана толкова неотдавна, а вие вече сте на линия в министерството. Наистина ли сте в състояние да разговаряте смислено? На ваше място аз не бих могла.
— Чудех се дали не сте научили нещо за Арнолд.
— Арнолд? Ах, да, загадъчният мистър Блум. Боя се, че нищичко не знам. Страхуваме се от най-лошото — каза тя, без да уточнява кое според нея би било най-лошото. — И все пак, той не е британски поданик, доколкото знам? — И добави, видимо облекчена: — Така че нека оставим доблестните белгийци да се погрижат за своя човек.
Кабинетът й беше с височина на два обикновени етажа, с позлатени фризове и черни радиатори от времето на войната, и балконче, което гледаше към една уединена градинка. Имаше и две кресла, а върху облегалката на едното бе поставена жилетката на Алисън Ландсбъри, за да не сбърка някой и да седне на него. Имаше и предварително приготвено кафе в термос, за да не се нарушава интимността на срещата им. Във въздуха висеше неуловимият дъх на други лица, които току-що са си отишли. Четири години като пълномощен министър в Брюксел, три като съветник по отбраната във Вашингтон, преговори си наум Джъстин, цитирайки от официалната сводка. Още три в Лондон, прикрепена към Обединената разузнавателна комисия. Назначена преди шест месеца като главен кадровик на министерството. Единствените послания, разменени помежду ни: едно писмо (оставено без последствия), с което ме приканва да посвия юздите на жена си. Един факс (получен твърде късно), с който ми забранява да посещавам собствения си дом. Джъстин се замисли как ли всъщност изглежда домът на Алисън Ландсбъри и си представи апартамент в една от тузарските сгради от червени тухли в квартала зад „Хародс“, в удобна близост до бриджклуба. Беше жилеста, петдесет и шест годишна, облечена в черно — явно в памет на Теса. На средния пръст на лявата си ръка носеше мъжки пръстен с печат. Джъстин предположи, че е на баща й. На стената в рамка висеше нейна снимка, на която караше двуколка. И още една — не много уместна предвид на обстоятелствата, каза си Джъстин, — на която се ръкуваше с Хелмут Кол. Скоро ще станеш патрон на девически колеж и към теб ще се обръщат с „лейди Алисън“, помисли си той.
— Цяла сутрин премислях всички неща, които за нищо на света не бих ти казала, Джъстин — започна тя, като извиси глас сякаш за да я чуят и от задните редици. — И всички неща, по които е още рано да търсим споразумение помежду си. Например за нищо на света не бих те запитала как виждаш бъдещето си. Нито пък бих ти казала как ние го виждаме. Всички ние все още сме твърде потиснати за подобни разговори — заключи тя, доволна от красноречието си. — Между другото, аз съм като аквариум. Прозрачна отвсякъде. При мен няма нищо скрито. — На масата пред нея имаше лаптоп, който като нищо можеше да е и на Теса. Докато говореше, тя от време на време мушкаше плоския екран със сребриста показалчица, закривена на върха като игла за плетене на една кука. — Има обаче някои неща, които съм длъжна да ти кажа и смятам да го сторя още сега. — Муш с куката. — Така. Първото нещо, което ще ти кажа, се нарича безсрочен отпуск по болест. Безсрочен, защото зависи, разбира се, от мнението на лекарите. По болест, защото ти си болен. Независимо дали го съзнаваш, или не, ти си силно травмиран. — Така значи, казаха ли ти го! Муш още веднъж. — Ние също даваме психологически консултации и оказваме помощ на нуждаещи се. Боя се, че сме натрупали доста богат опит, защото нуждаещи се не липсват. — Печална усмивка и поредно мушване с куката. — Доктор Шанд. Отвън Емили ще ти даде координатите на доктор Шанд. Записали сме ти предварително час за утре в единайсет, но можеш да го смениш, ако не ти е удобен. На Харли Стрийт, къде другаде? Доктор Шанд е жена, надявам се, че нямаш нищо против.