— Никак даже — отвърна сговорчиво Джъстин.
— Къде си отседнал?
— В нашата къща. Тоест в моята. В Челси. Днес се нанасям.
Тя се намръщи.
— Но това не е семейното ви жилище, нали?
— Това е жилището на Теса.
— Аха, разбирам. Но баща ти нямаше ли къща на Лорд Норт Стрийт? Доста красива сграда, ако правилно съм запомнила.
— Продаде я, преди да почине.
— Значи смяташ да живееш в Челси.
— Засега.
— В такъв случай Емили ще трябва да вземе координатите и на тази къща, ако обичаш.
Вниманието й отново се пренесе към компютърния екран. Дали четеше нещо от него, или се опитваше да се скрие вътре?
— Доктор Шанд не дава еднократни консултации, тя провежда цял курс на лечение. Индивидуална или групова терапия, според случая. Насърчава общуване между пациенти със сходни оплаквания. В пълно съответствие със съображенията за национална сигурност, разбира се. — Муш. — А ако пък ти трябва свещеник, ние разполагаме със свещеници от всички религии, така че само ни кажи. Всички те са проверени хора и пред тях може да се говори свободно на всякакви теми. Трябва да се използват всички възможности, стига да не вредят на националната сигурност, така поне смятаме ние. Ако доктор Шанд не ти подхожда, ще ти намерим друг специалист, ти само кажи.
Като нищо ще ми назначиш и акупунктура, помисли си Джъстин. Ала в друго, отдалечено кътче на съзнанието си той се питаше защо ли й трябва да му урежда проверени изповедници, ако той няма никакви тайни за изповядване.
— Ах, да не забравя. Трябва ли ти убежище? — Муш с куката.
— Моля?
— Закътана къща. — Тя акцентира прилагателното закътана. — Някое тихо местенце, далеч от света, където да се скриеш, докато отмине истерията. Където можеш да останеш в пълна анонимност, да си възстановиш душевното равновесие, да се разхождаш на воля из природата, да прескачаш до Лондон, когато ни дотрябваш или ние на теб, и да се връщаш вечер обратно. Тъкмо такова се предлага в момента. Не съвсем безплатно, но много изгодно, субсидирано от правителството на Нейно величество. Може би ще искаш да се посъветваш с доктор Шанд, преди да решиш?
— Ами, ако кажете…
— Вече казах. — Муш. — В последно време ти си претърпял серия от жестоки публични унижения. Как по твоя преценка ти се отразява това?
— Страхувам се, че не съм се появявал много на публични места. Ако си спомняте, лично вие наредихте да се крия.
— Но въпреки това си преживял много. Никой не обича да бъде смятан за измамен съпруг, никой не обича вестниците да се ровят в сексуалния му живот. И все пак ти не ни мразиш. Не се чувстваш гневен, озлобен или унизен. Нямаш намерение да си отмъщаваш. Смяташ да надживееш всичко и да гледаш напред. Разбира се, че така смяташ. Ти си стар служител на министерството.
Несигурен дали последното беше въпрос, укор или просто констатация за издръжливостта му, Джъстин не отговори, като вместо това предпочете да съсредоточи вниманието си върху обречената бегония, която се задъхваше в една саксия, поставена прекалено близо до радиатора.
— Тук някъде имах една докладна от отдел „Кадри“. Искаш ли да чуеш какво пише, или ще ти дойде твърде много за днес? — Тя все пак му подаде докладната. — Разбира се, продължаваш да получаваш заплатата си в пълен размер. Боя се обаче, че семейните надбавки са прекратени, считано от деня, в който си престанал да бъдеш семеен. Това са неща, които просто трябва да приемем, Джъстин, и според моя немалък опит колкото по-рано, толкова по-добре. Получаваш и обичайната сума за аклиматизация при завръщане в родината до изясняване на евентуалното ти преназначение, но само в единичен размер. Е, Джъстин, мисля, че това на първо време ти стига.
— Като пари?
— Като информация, която човек в твоето положение може да смели за един ден.