— Какъв труд? И от полицията ме питаха за някакъв труд. А също и Алисън Ландсбъри, макар и със заобикалки. Какъв труд? — Джъстин се правеше на наивен и започваше сам да си вярва. Отново се опитваше да изкопчи информация, но много предпазливо.
— Значи дори и на теб не ти го е показвала, а само на Санди — каза Пелегрин, като прокара тази информация с глътка вино. — Това ли очакваш да повярвам?
— Какво? — Джъстин се надигна рязко на стола си.
— Ами да. Тайни разговори, срещи, всичко. Както си му е редът. Съжалявам, мислех, че знаеш.
Но сега си доволен, че не съм знаел, помисли си Джъстин, без да откъсва озадачения си поглед от Пелегрин.
— И какво е направил Санди с материала?
— Показал го на Портър. Портър се разтреперил. Той взима решения веднъж в годината, прокарвайки ги с много вода. Та Санди ми го препрати. Съвместен труд с гриф „Поверително“. Грифът е бил поставен не от Санди, а от Теса и Блум. Повръща ми се от хуманитарни светци. Между другото, ако искаш да се поразтушиш, ела на пикника за международни бюрократи. Извинявай, отклоних се.
— И ти какво направи с него? За бога, Бърнард! — Аз съм заблуденият вдовец на края на нервите си. Оскърбеният наивник, нищо, че не съм чак толкова наивен, колкото изглеждам. Възмутеният съпруг, изоставен от своята развратна жена и унизен от нейния любовник. — Ще ми каже ли най-после някой за какво всъщност става дума? — продължи той със същия гневен тон. — Цяла вечност бях нещо като арестант у Санди, а той не обели и дума за някакви тайни срещи с Теса, с Арнолд или с някой друг. За какъв труд става въпрос? На каква тема е този труд? — Той продължаваше да опипва за информация.
Пелегрин се усмихна още веднъж. Още два пъти. Три.
— Значи нищо не знаеш. Много добре.
— Точно така. Нищо не знам. Всичко ми е като мъгла.
— Да живееш с такова момиче, наполовина на годините ти, умно, освободено, отракано, и нито веднъж да не ти хрумне да я запиташ с какво се занимава?
Пелегрин е ядосан, каза си Джъстин. Също като Ландсбъри. И като мен. Всички сме ядосани и не се опитваме да го крием.
— Не, не я питах. Само че тя не беше наполовина на годините ми.
— И нито веднъж не надникна в дневника й, нито веднъж не вдигна уж случайно слушалката на втория телефон? Нито веднъж не прочете кореспонденцията й, не отвори в компютъра й? Нищо?
— Нищо. Отговорът на всички въпроси е: не.
Пелегрин говореше сякаш на себе си, без да откъсва поглед от Джъстин.
— Значи до теб нищичко не достигаше. Ни чул, ни видял, а? Изумително! — Той почти не си даваше труд да скрие сарказма си.
— Тя беше юрист, Бърнард. Не беше дете. Беше извънредно квалифицирана и много интелигентна юристка. Или си забравил?
— Така ли? Не мисля, че съм забравил. — Пелегрин си сложи очилата за четене, за да обезкости рибата пред себе си. С ножа и вилицата той отдели гръбнака, вдигна го нагоре и едва тогава се заоглежда безпомощно като инвалид с надеждата, че келнерът ще го забележи и ще му донесе допълнителна чинийка за костите. — Да се надяваме, че освен Санди не е занимавала никой друг с изложенията си. Тя се бе захванала направо с главния играч, знаем това със сигурност.
— С какъв главен играч? Имаш предвид с теб!
— С Къртис. Със самия Кени Кей, великия мъж. — Пелегрин внимателно положи гръбнака върху появилата се изневиделица чинийка. — Истинско чудо е, че не се е хвърлила пред конете му на състезанията. Но го е изпяла в Брюксел, в ООН, по телевизията, където й падне. Едно момиче като нея си наумява, че е призвано да спасява човечеството, и тръгва да го спасява, потегля на кръстоносен поход и пет пари не дава за последствията.
— Не е вярно — възрази Джъстин, у когото изумлението се бореше с нарастващата ярост.
— Какво каза?
— Теса полагаше големи усилия, за да ме предпази. А също и страната си.
— Как? Като се рови в мръсотията? Като прави от мухата слон? Като досажда на шефа на мъжа си? Като нахлува в кабинетите на свръхзаети мениджъри на компании, и то под ръка с оня тип Блум? Аз не бих нарекъл това стремеж на една жена да предпази съпруга си, а по-скоро най-бързия и сигурен начин да провали кариерата му. Не че и без това кариерата ти бе кой знае колко обещаваща, ако трябва да сме съвсем честни. — Глътка газирана вода за освежаване на гърлото. — Така. Сега вече разбрах. — Двойна усмивка. — Ти наистина не знаеш нищо за страничните й занимания. И продължаваш да го твърдиш.
— Точно така. Нищо не знам. И го твърдя. Аз съм напълно изумен и объркан. От полицията ме питат, Алисън ме пита, ти ме питаш… Наистина ли съм бил в неведение през цялото време? Отговорът е: Да, наистина. Бях и все още съм.