— Моля.
— Ти си в отпуск по болест. Животът ти е ад. От друга страна обаче, си стар служител на Форин Офис, знаеш правилата и си експерт по Африка. При това аз съм ти началник и отговарям за теб. — И за да не си помисли Джъстин, че това бе само сантиментално напомняне за дългогодишните им служебни отношения, добави: — Има доста сладки службици за наши служители, които знаят как да се държат. А има и местенца, където не бих пратил и най-злия си враг. Така че, ако все пак си съхранил, в главата си или другаде, нещичко от така наречената поверителна информация, каквато не би трябвало да притежаваш, то тя принадлежи на нас, а не на теб. Днешният свят е много по-безмилостен от света, в който израснахме. Навъдиха се доста гадни копелета, които не се спират пред нищо, защото има какво да губят. И пипат доста грубо.
Както вече успяхме да го усетим на свой гръб, помисли си Джъстин, затворен в стъклената си капсула. Той се надигна леко от стола си и за своя изненада видя собствения си образ, умножен сякаш в множество огледала. Видя се от всякакви гледни точки, на различна възраст, в различни моменти от живота си. Джъстин като дете, загубен в някоя от стаите на големите фамилни къщи, вечният приятел на готвачи и градинари. Джъстин — звездата на училищния отбор по ръгби, Джъстин вечният ерген, опитващ се да удави самотата си в сексуални завоевания. Джъстин — младата надежда на Форин Офис, самият той отдавна нехранещ никакви надежди, фотографиран в компанията на любимата си драконова палма. Джъстин — овдовял баща на единствения си мъртъв син.
— Много си любезен, Бърнард. Благодаря ти.
Благодаря ти за майсторския урок по софистика, искаше да каже той, ако изобщо искаше да каже нещо. Благодаря ти за гениалната идея да се заснеме филм за смъртта на жена ми, за това, че изпотъпка с калните си обувки последните останали чисти кътчета в душата ми. Благодаря ти за сценария за Страшния съд в осемнайсет страници, за тайните й срещи с Удроу, за останалите подвеждащи намеци, с които обогати картината ми за нещата. Благодаря ти и за деликатното приятелско предупреждение и за стоманения поглед, с който ми го отправи. Защото, ако сега се взра в собствените си очи, аз виждам в тях същия стоманен поглед.
— Изглеждаш ми пребледнял — каза с укор Пелегрин. — Нещо не е наред ли, старче?
— Нищо ми няма, Бърнард. Дори сега се чувствам още по-добре.
— Иди се наспи. Зареди си батериите. Наистина трябва да се видим някой уикенд. Доведи си и приятел. Някой, който поне малко да играе тенис.
— Арнолд Блум не е убивал никого — каза внимателно Джъстин, докато Пелегрин му държеше шлифера и му подаваше чантата „Гладстон“. Дали го каза на глас, или го изрече безмълвно в отговор на хилядите гласове, крещящи в мозъка му, така и не разбра.
10.
Където и да се намираше по света, в спомените си Джъстин ненавиждаше тази къща — грамадна, настръхнала и прекалено напомняща за родителите й, номер четири на една зелена тиха уличка в Челси, с градина, обрасла в гъсталак от бурени, които си растяха на воля, колкото и да се бореше с тях през отпуските. Върху изсъхналия дъб се виждаха останките от дървената къщичка, която Теса си бе построила; тя така и не му разреши да я свали, когато почна да се руши, и сега дъските стърчаха като трупи на прогнил от водата сал, върху който корабокрушенците отдавна са загинали. В мъртвите клони на дървото се бяха заплели спукани балони от градински увеселения; върху един от тях се бе нанизало разкъсано хвърчило. Когато натисна ръждивата желязна порта, за да влезе, тя едва се помръдна, подпряна отвътре от купчина гниещи листа. Скърцането й подплаши съседския котарак, който с разширени от страх и омраза очи се шмугна в буренака. Джъстин забеляза, че двете черешови дръвчета са нападнати от плесен и си каза, че трябва да се погрижи за тях.
През целия изминал ден и през цялата предишна седмица, докато излежаваше присъдата си на долния етаж у семейство Удроу, Джъстин се бе страхувал от завръщането си в тази къща. Страхувал се бе и когато крачеше с натежали стъпки на запад в лондонския зимен следобеден здрач, докато съзнанието му се луташе в лабиринта от чудовищни тайни в главата му, а чантата ритмично го потупваше по бедрото. В тази къща бе обитавала онази част от нея, която той никога не бе познал и вече никога нямаше да познае.