Тънкият режещ ветрец друсаше навесите на отсрещната бакалница и смиташе листа и закъснели купувачи по паважа. Въпреки тънкия си костюм Джъстин не забелязваше студа. Каменните плочи, по които стъпваше, се клатеха и жвакаха. Когато стигна до входната врата, той се извърна и хвърли продължителен поглед зад гърба си, без да знае защо. Под банкомата на Нат Уест, свит на кълбо, лежеше бездомник. В неправилно паркирана кола седяха мъж и жена, които разпалено се караха. Кльощав мъж с шлифер и мека шапка притискаше мобилен телефон до ухото си, внимателно заслушан. В една цивилизована държава никога не се знае. Ветрилообразният прозорец над входната врата беше осветен отвътре. Тъй като не искаше да се появи изневиделица, той натисна звънеца и дрезгавият звън, странно напомнящ корабна сирена, се разнесе от площадката на първия етаж. Кой ли си е вкъщи? — помисли си той, докато чакаше да му отворят. Азис, художникът мароканец, и любовникът му Раул. Петрония, нигерийската девойка, която търси своя бог, и нейният петдесетгодишен покровител, свещеникът от Гватемала. Вечно пушещият Газон — високият, приличащ на труп лекар французин, който навремето бе работил с Арнолд в Алжир и също като Арнолд се усмихваше някак извинително, и имаше същия навик да се спира по средата на изречението си и да затваря очи от болка, докато мозъкът му се проясни от бог знае какво, преди да довърши мисълта си.
След като отвътре не се чуха нито гласове, нито забързани стъпки, той завъртя ключа и пристъпи в антрето, очаквайки да го посрещне аромат на африкански ястия, гърмящо от радиото реге и сподавено кискане от кухнята.
— Ало! — извика той. — Аз съм! Джъстин.
Никакви радостни крясъци, никаква усилена докрай музика, никакви кухненски миризми. Никакъв звук, ако не се смята приглушеното скърцане на гуми по паважа отвън и ехото на собствения му глас, което му отговори от стълбището. Вместо това изведнъж видя главата на Теса с прерязано гърло, по-точно отрязана при гърлото от вестникарска снимка и залепена върху картон; главата го гледаше измежду букети, натопени в буркани от конфитюр. А между бурканите беше мушнат лист карирана хартия, вероятно откъснат от бележника на Азис и гъсто изписан на ръка от изчезналите наематели с думи на съчувствие, любов и раздяла: „Джъстин, май не можем да останем повече.“ С дата миналия понеделник.
Той сгъна листа и го върна на мястото му между бурканите. Известно време стоя неподвижно, като войник, вперил очи напред в празното пространство, докато мигаше трескаво с клепачи, за да спре бликналите сълзи. След като остави чантата на пода в антрето, той се отправи към кухнята, като се подпираше на стената, за да не загуби равновесие. Отвори вратата на хладилника. Празен, ако не се брои забравено шишенце лекарство с непознато женско име на етикета. Сигурно поредната любовница на Газон, помисли си той. Опипом стигна по коридора до трапезарията и включи осветлението.
Ненавистната трапезария на баща й в стил имитация на „Тюдор“. От двете страни на масата по шест резбовани стола с благороднически гербове за мегаломани като него. Плюс два, още по-натруфени, в двата й края — с дамаски, избродирани с кралския герб, ако случайно техни величества решат да се отбият на вечеря. „Татко знаеше, че това е ужасно грозно, но така му харесваше, значи и на мен ми харесва“, обичаше да казва тя. „На мен пък не“, мислеше си той, „но господ да ми е на помощ, ако се издам“. През първите им месеци заедно Теса не му говореше за нищо друго освен за майка си и баща си, докато накрая под умелото му ръководство се захвана сама да изгони духовете им, като започна да пълни къщата с хора на тяхната собствена възраст: млади троцкисти, завършили Итън; вечно пияни полски свещенослужители, ориенталски мистици и факири плюс половината готованци от познатия ни свят. Ала след като откри Африка, целите й се избистриха и дом номер четири се превърна в свърталище на намусени, интровертни хуманитарни работници и активисти на всякакви съмнителни каузи и движения. Докато оглеждаше стаята, Джъстин се намръщи, когато погледът му попадна върху полумесеца от сажди около мраморната камина, които покриваха с плътен черен слой саджака и декоративната решетка. Гарги, помисли си той, но погледът му продължи да бяга наоколо, докато накрая отново се върна и се закова върху саждите. А в този момент и съзнанието му също се сепна и се спря на тях. И изведнъж той започна да спори сам със себе си или с Теса — което беше едно и също.