Всичко вътре бе обърнато наопаки. Празни кутийки от пластири, късчета памук и купчинки талк бяха безобразно разбъркани. Той притвори вратичката и в този миг телефонът на полуетажа иззвъня истерично до главата му.
Сигурно теб търсят, каза той на Теса. Ще трябва да им кажа, че си мъртва. Или може би търсят мен. Тогава ще трябва да приемам съболезнованията им. Или пък се обажда жената аквариум да провери дали имам всичко необходимо за безопасността и спокойствието си в травмирането състояние, в което се намирам. Сигурно е някой, който е чакал линията да се освободи след дългия разговор с мама Гейтс.
Той вдигна слушалката и чу забързан женски глас, който се обаждаше от някакво оживено място с каменен под. Глас на делова жена, но не без чувство за хумор, с простонароден лондонски акцент — глас на улична продавачка.
— А, най-после! Извинете, може ли да се обади мистър Куейл, ако си е вкъщи. — Произнесено с подобаваща тържественост, сякаш жената се готвеше да покаже нов номер с карти пред затаила дъх публика. И настрани: — Там е, скъпи, чувам го.
— Куейл на телефона.
— Не искаш ли да говориш с него лично, скъпи? — Скъпият явно не искаше. — Мистър Куейл, обаждаме се от цветарския магазин на Джефри, на Кингс Роуд. Имаме поръчка за един прекрасен букет, няма да кажа от какви цветя, да ви го доставим лично още тази вечер, ако нямате нищо против и сте вкъщи, поръчката е от… не, и това не мога да ви го кажа, нали така, скъпи? — Явно си беше така. — Та исках да ви попитам, мистър Куейл, какво ще кажете, ако пратя момчето още сега? След две минутки е при вас, нали, Кевин? След една минутка, ако обещаете да го почерпите с нещо.
— Ами пратете го тогава — отвърна разсеяно Джъстин.
Той стоеше пред вратата на стаята на Арнолд — викаха й така, защото всеки път, когато Арнолд отсядаше у тях, той неизменно забравяше нещо, което да напомня за присъствието му: чифт обувки, електрическа самобръсначка, будилник, по някой и друг доклад за плачевното състояние на здравеопазването в Третия свят. И все пак при вида на жилетката му от камилска вълна, сякаш току-що просната на облегалката на стола, Джъстин замръзна на място; за малко не го извика по име, докато пристъпваше към бюрото.
И тук някой бе тършувал здраво.
Зинали чекмеджета, папките измъкнати и после безразборно наблъскани обратно.
Корабната сирена на звънеца изсвири. Джъстин се втурна надолу по стълбите, като при входната врата залитна и се подпря на стената. Момчето от цветарския магазин беше дребничко, с болнав вид — един дикенсов герой с гладки бузи, зачервени от студа, полускрит зад грамадния букет ириси и лилии, който притискаше до гърдите си. Към букета с кламер бе прикрепен бял плик. Сред пачката кенийски шилинги, които измъкна от джобовете си, Джъстин намери две лири и ги подаде на момчето. След като затвори вратата, той отвори плика и измъкна бяла картичка, увита в няколко слоя плътна хартия, така че написаното да не може да се прочете през плика. Картичката беше напечатана на принтер.
Джъстин, излез от къщи в седем и половина тази вечер. Носи със себе си дипломатическо куфарче, пълно с вестници. Тръгни към „Синефлекс“ на Кингс Роуд. Купи си билет за Втори киносалон и гледай филма до девет. Излез с куфарчето си през страничния (западния) изход. Огледай се за син микробус, паркиран в близост до изхода. Ще разпознаеш шофьора. Изгори тази бележка.
Нямаше подпис.
Той огледа плика, подуши го, подуши картичката — не миришеха на нищо, макар сам той да не знаеше на какво точно би следвало да мирише. Отнесе плика и картичката в кухнята, драсна клечка кибрит и както им бяха показвали в курса за лична безопасност на дипломати, ги пусна да догорят в мивката. Когато изгоряха напълно, той смете пепелта в канала и пусна водата да тече много по-дълго, отколкото бе нужно. После се завтече нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, докато стигна до последния етаж. Обзела го бе твърда решителност. Не мисли, Джъстин, действай! Когато се изправи пред заключената таванска врата, той вече държеше ключа в ръката си. Лицето му изразяваше решителност, примесена с известна боязън. Беше като човек, който няма какво да губи и трябва само да събере кураж за скока. Той отвори със замах вратата и влезе в тесния вестибюл, водещ към една редица тавански стаички между комините, сред които гнездяха гарги, а тук-там имаше тайни ниши за отглеждане на цветя или за правене на любов. Той се втурна напред, присвил очи, за да прогони образите от миналото. Във всеки ъгъл, на всеки стол, пред всяка картина стоеше, седеше, живееше и го заговаряше Теса. Пищното бюро на баща й, което бе станало негово след сватбата, си стоеше в обичайната ниша. Той отвори капака. Както можеше да се очаква, претършувано и обрано. Отвори с трясък вратите на стаята-гардероб на Теса и видя роклите и палтата й, снети от закачалките и натрупани на пода, безжизнени и с обърнати навън джобове. Ама наистина, скъпа, можеше да си ги закачиш по местата. Прекрасно знаеш, че ги бях закачила, но някой ги е откачил. Той се наведе и изпод купищата дрехи измъкна старата й ученическа чанта — най-близкия до дипломатическо куфарче предмет, който му попадна подръка.