— Хайде да го направим заедно — каза й той, този път на глас.
Преди да тръгне, той се поспря да я погледа крадешком през отворената врата на спалнята. Теса тъкмо бе излязла от банята и стоеше гола пред огледалото, с наклонена настрани глава, и решеше дългата си мокра коса. Едното й босо стъпало бе извърнато като на балерина към него — тя обичаше да стои в тази поза, когато беше гола. Ръката й беше вдигната до главата. Докато я гледаше, той изпита същото неизразимо отчуждение от нея, както когато беше още жива. Твърде си млада, твърде съвършена си за мен — каза й той. Трябваше да те оставя на свобода. Глупости — отвърна му тя нежно и той веднага се почувства много по-добре.
На пода на кухнята Джъстин намери купища стари броеве на „Кениън Стандарт“, „Африка Конфиденшъл“, „Спектейтър“ и „Прайвит Ай“. Наблъска колкото можа от тях в ученическата й чанта, върна се в антрето и хвърли един последен поглед към импровизирания й храм и към чантата „Гладстон“. Оставям я така, че да я открият, ако не са доволни от огледа във Форин Офис тази сутрин — обясни й той и пристъпи навън в мразовития мрак. До киното стигна пеша за десет минути. Втори киносалон беше полупразен. Изобщо не забеляза филма. На два пъти отиде до мъжката тоалетна, за да види колко е часът, като не изпускаше от ръката си ученическата чанта на Теса. В девет без пет излезе през страничния западен изход и се озова в лютия студ на улицата. Фаровете на паркирания син микробус го гледаха втренчено в очите; за миг му мина абсурдната мисъл, че това е зеленият пикап от Марсабит. Фаровете му намигнаха. На шофьорската седалка се бе изтегнала длъгнеста мъжка фигура с моряшка шапка.
— През задната врата — изкомандва Роб.
Джъстин заобиколи изотзад и видя как вратата се отвори. Отвътре се подаде ръката на Лесли и пое чантата. Седнал в тъмното върху дървената пейка, той за момент си представи, че е отново в Мутайга, че това е фолксвагенът на мисията с Ливингстън на волана и Удроу на седалката срещу него.
— Следим те, Джъстин — обясни Лесли. В мрака гласът й звучеше отривисто и някак загадъчно унило. Сякаш самата тя бе претърпяла тежка загуба. — Полицейски екип те проследи до влизането ти в киното, а ние сме част от екипа. Сега ние двамата сме завардили страничния изход, за да не би случайно да излезеш през него. Винаги съществува възможност на обекта да му доскучае и да си тръгне преждевременно. Ти току-що постъпи точно така. След пет минути ще докладваме на шефа на операцията. Накъде отиваш?
— На изток.
— Значи спираш такси и тръгваш на изток. Ние ще докладваме номера на таксито. Няма да те следим, защото ти ще ни разпознаеш. Пред входа на киното ще те чака втора кола и още една нагоре по Кингс Роуд за всеки случай. Ако решиш да ходиш пеша или да вземеш метрото, веднага от колите ще слязат двама и ще те последват. А ако хванеш автобуса, ще са ти благодарни, защото няма нищо по-лесно от това да заседнеш с колата си зад някой лондонски автобус. Ако влезеш в телефонна кабина, те ще подслушат разговора ти. Имат разрешение за подслушване от Министерството на вътрешните работи, валидно за територията на цялата страна.
— Защо е всичко това? — запита Джъстин.
Очите му постепенно привикваха с тъмнината. Дългучът Роб се извърна назад от шофьорската седалка, за да се включи в разговора. Изглеждаше също толкова унил, колкото и Лесли, но значително по-враждебен.
— Защото ти ни прекара — отвърна той.
Лесли извади вестниците от ученическата чанта на Теса и ги натъпка в найлонова торба. В краката й лежеше купчина големи пликове, може би около десетина-дванайсет. Тя започна да ги нарежда в чантата.
— Нищо не разбирам — каза Джъстин.
— Опитай — посъветва го Роб. — Ние изпълняваме заповед, нали така? Да докладваме на мистър Гридли какво правиш. Някой по-нагоре обяснява защо го правиш, но не и на нас. Ние вършим техническата работа.
— Кой претърси дома ми?
— В Найроби или в Челси? — отвърна саркастично с въпрос Роб.