— Фантастично! — възкликна Роб. — А ние нямаме.
— Ако е в чужбина, пътувай по суша и по море — каза Лесли. — След като стигнеш, прекъсваш всякакви връзки с цивилизацията. Пътуваш с бавни провинциални автобуси или с пътнически влакове. Обличаш се незабележимо, бръснеш се всеки ден, не поглеждаш никого в очите. Не наемаш коли, в никакъв случай не пътуваш със самолет, дори по вътрешните линии. Ти минаваш за богат човек.
— Такъв съм.
— Тогава вземи със себе си достатъчно пари в брой. Не използвай кредитни карти или пътнически чекове и изобщо не се докосвай до мобилен телефон. Не се обаждаш за чужда сметка, защото тогава трябва да кажеш името си на автомата и компютрите веднага ще те засекат. Колегата Роб ти е приготвил паспорт и журналистическа карта на репортер от „Дейли Телеграф“. Нямахме твоя снимка, затова той се обади във Форин Офис и каза, че ни трябва за архива. Роб има приятели на невероятни места, нали Роб? — Роб не отговори. — Документите не са чак идеални, защото този път приятелите на Роб не разполагаха с достатъчно време. Така че не се опитвай да минаваш с тях през британския паспортен контрол. Разбрахме ли се?
— Да — каза Джъстин.
— Ти си Питър Пол Аткинсън, репортер. И запомни, в никакъв случай не носи и двата си паспорта едновременно.
— Защо правите всичко това? — запита Джъстин.
— Теб какво те засяга? — сопна се Роб в тъмното. — Имахме си нелоша работа, това е всичко. Не ни бе никак приятно да я загубим. Сега надеждата ни е в теб, така че гледай да не се издъниш отново. Ако ни уволнят окончателно, може да идваме да ти мием ролс-ройса от време на време.
— А може би правим всичко това заради Теса — каза Лесли, като натика ученическата чанта в ръцете му. — Тръгвай, Джъстин. Ти не ни се довери тогава. Може би имаше право. Но ако ни се беше доверил, сега щяхме да сме постигнали целта си. Каквато и да е била тя. — Лесли се пресегна и хвана дръжката на вратата. — Пази се. Тия убиват, без да им мигне окото. Но ти вече го знаеш.
Докато оглеждаше тъмната улица, Джъстин чу гласа на Роб, който тихичко говореше в микрофона: „Кенди излиза от киното. Повтарям, Кенди излиза. Чантата е в ръката й.“ Вратата на микробуса се затръшна зад гърба му. Вратата хлопна, помисли си той. Измина пеша известно разстояние. Кенди спира такси, при това тя не е момиче, а мъж.
Джъстин стоеше прав до плъзгащия се прозорец в офиса на Хам и слушаше как „Биг Бен“ отброява десет удара на фона на нощния тътен на града. Той оглеждаше улицата, като същевременно внимаваше да стои по-далеч от перваза, за да не го видят отдолу. Лампата за четене върху бюрото на Хам разпръскваше жълтеникава светлина. Самият Хам седеше изтегнат върху коженото кресло в ъгъла, с облегалки, охлузени от лактите на поколения недоволни клиенти. От реката се носеше ледена мъглица, която замръзваше на скреж върху металните парапети на миниатюрния параклис, където Теса бе водила безброй неразрешими спорове със Създателя си. Светещата зелена табелка уведомяваше минувачите, че параклисът е бил реставриран от Росминианските свещеници, че предлага изповеди, кръщенета и сватби по предварителна заявка. По стъпалата към криптата се точеше рехава опашка от закъснели богомолци. Теса не беше между тях. Първоначалното съдържание на чантата „Гладстон“ лежеше на пода на офиса, струпано в пластмасовото чекмедже от хладилника на Хам. На бюрото лежеше ученическата чанта на Теса, а до нея, в папки с името на кантората, педантично беше наредена почти цялата кореспонденция между Теса и Хам — всички разпечатки, факсове, фотокопия, бележки при телефонни разговори, пощенски картички и писма, които се бяха натрупали през последната година.
— Боя се, че има някаква засечка — призна объркано той. — Не мога да открия последните електронни съобщения от Теса.
— Как така не можеш да ги откриеш?
— Не само нейните, всички. Като че ли в компютъра има вирус. Не само пощенската кутия, половината от твърдия диск е отишъл. В момента го поправят. Когато ми го върнат, ще ти го дам.
Бяха разговаряли за Теса, после за Мег, после за крикет — тема, която заемаше порядъчна част от голямото сърце на Хам. Самият Джъстин не беше запалянко, но се постара да си придаде подобаващо възторжен тон. В полумрака на стената се виждаше туристически плакат от Флоренция, порядъчно оплют от мухи.
— Все още ли използваш онази куриерска служба до Торино и обратно веднъж в седмицата? — попита Джъстин.
— Разбира се, старче. Е, сега има други, по-бързи, ама с кое не е така? Пък то си е едно и също, само дето бъркотиите са по-големи.
— А онези хубави стари кутии за шапки, от кожа и с емблемата на фирмата, дето ги видях в сейфа ти сутринта? И тях ли ги ползваш?