— Къде е Гидо? — попита той на италиански, когато влязоха в къщата.
Тя отвори вратата към вътрешната стая и му показа Гидо, седнал зад дългата маса под дървения кръст — превит на две, задъхващ се дванайсетгодишен старец, слаб като клечка, с пепеляво лице и вечно подплашени очи. Мършавите му ръце лежаха върху масата и не държаха нищо, поради което бе трудно да се отгатне какво бе правил до момента, в който Джъстин прекъсна усамотението му, с какво се бе занимавал сам в сумрачната стая под ниския дървен гредоред, ако не бе чел или не бе гледал нещо пред себе си. Навел настрани продълговатата си глава и с отворена уста, Гидо проследи Джъстин с поглед, докато влизаше в стаята му, после се надигна и като се подпираше на масата, залитна към него и се опита несръчно да го прегърне. Ала не успя да прецени разстоянието и ръцете му паднаха като отсечени отстрани на тялото; в този момент Джъстин го прихвана, за да не падне.
— Иска и той да умре като баща си и като сеньората — оплака се майка му. — „Всички добри хора са в рая — вика. — Само лошите остават.“ Аз лош човек ли съм, сеньор Джъстин? Вие лош човек ли сте? Затова ли сеньората го доведе от Албания, затова ли плати на докторите в Милано да го лекуват, че накрая да погине от мъка по нея? — Гидо зарови изпитото си лице в шепи. — Първо припада, после ляга в кревата и само спи. Не яде, не си взима лекарството. Отказва да ходи на училище. Тази сутрин, още щом излезе да се измие, аз заключих стаята му и скрих ключа.
— Лекарството ти е много хубаво — каза тихо Джъстин, без да отделя поглед от Гидо.
Жената поклати глава и тихомълком се запъти към кухнята, затрака с тиганите и сложи чайника на огъня. Джъстин заведе Гидо до мястото му на масата и седна до него.
— Чуваш ли какво ти казвам, Гидо? — запита той на италиански. Гидо притвори очи. — Всичко си остава постарому — твърдо каза Джъстин. — Училищните такси, докторът, болницата, лекарствата, всичко, което ти е нужно, за да се възстановиш. Наемът, храната, таксите за университета, когато стигнеш дотам. Ние ще се погрижим за всичко, което тя е предвидила за теб, точно както си е по план. Не можем да правим компромиси с волята й, нали така?
С наведени очи Гидо размисли върху казаното, после поклати глава: не, не можем да правим компромиси.
— Все още ли играеш шах? Може ли да опитаме една игра?
Гидо отново поклати глава, този път от криворазбрана скромност: не би било почтително към сеньора Теса да играем шах тъкмо сега. Джъстин го хвана за ръката и я задържа в своята. Леко я разтърси, като очакваше детето да се усмихне.
— Та какво значи правиш, когато не умираш? — запита той на английски. — Четеш ли книгите, които ти бяхме изпратили? Сигурно вече си експерт по случаите на Шерлок Холмс.
— Мистър Холмс е велик детектив — отвърна Гидо също на английски, но без да се усмихне.
— А какво стана с компютъра, който ти подари сеньората? — продължи Джъстин, като отново мина на италиански. — Теса казваше, че си страхотен по компютрите. Истински гений, така те наричаше. Вие през цялото време си разменяхте любовни писма по интернет. Чак почнах да я ревнувам от теб. Само не ми казвай, че си се отказал и от компютъра, Гидо!
Въпросът му предизвика гневни викове от кухнята:
— Разбира се, че и от него се отказа! От всичко се отказа! Четири милиона лирети й струва този компютър. Той отначало по цял ден седеше на него, трака-трака-трака! Трака-трака-трака… „Ще ослепееш — виках му. — Ще ти се повреди мозъкът от толкова напъване.“ А сега — нищо! И компютърът ли трябва да умре?!
Хванал Гидо за ръката, Джъстин се опита да срещне погледа му, но детето извърна очи.
— Истина ли е? — попита той. Истина беше. — Но това е ужасно, Гидо! Ти просто си пропиляваш способностите! — затюхка се Джъстин, докато лицето на Гидо постепенно се озари от усмивка. — Човешкият род се нуждае от блестящи умове като теб. Чуваш ли какво ти говоря?
— Може би.
— А сега, Гидо, помниш ли компютъра на сеньора Теса — онзи, на който те учеше да работиш в началото? — Гидо, естествено, го помнеше; лицето му изразяваше превъзходство, дори известна доза надменност. — Твоят, разбира се, е много по-добър. По-нов е с цели две години и е много по-умен. Така ли е? — Така си беше. Усмивката ставаше все по-широка. — Е, добре, Гидо, аз съм кръгъл идиот, нищо не разбирам от компютри, дори с по-простия компютър на сеньора Теса не мога да се оправя. Бедата е там, че сеньора Теса е оставила на него доста съобщения, някои от тях лично за мен, а мен ужасно ме е страх да не ги изтрия по погрешка. Предполагам, че тя би желала тъкмо ти да ми помогнеш да не ги изтрия. Става ли? Тя така искаше да си имаме син като теб. Аз също го исках. Та сега искам да те попитам, не би ли слязъл с мен до вилата да ми помогнеш да прочета съобщенията, оставени на лаптопа й?