Беше вече мразовит зимен здрач, когато Джъстин, треперещ от студ и безсилен гняв, най-после допълзя до кея, където малцината пасажери без коли подтичваха с непривична бързина. Тъй като се страхуваше, че местните хора може да го познаят или — още по-лошо — да го съжаляват, той нахлупи шапката ниско над очите си и повлече куфарите към най-близкото такси; за негово облекчение лицето на шофьора му бе напълно непознато. По време на двайсетминутното пътуване човекът го попита само дали случайно не е германец, на което Джъстин отвърна, че е швед. Този импровизиран отговор свърши работа, защото шофьорът не зададе повече въпроси.
Вила Манзини беше сгушена в близост до северния бряг на острова. Вятърът духаше право откъм морето, безмилостно брулеше палмовите дървета, шибаше каменните стени, люлееше дървените капаци на прозорците, потракваше керемидите по покрива и караше паянтовите пристройки да скърцат жално. Джъстин постоя, огрян от плахата лунна светлина, където го бе свалило таксито, при входа към покрития с каменни плочи вътрешен двор, недалеч от стария кладенец с водна помпа и маслинената преса, докато очите му привикнаха с тъмнината. Силуетът на вилата се издигаше пред него. Два реда тополи, засадени от бащата на Теса, очертаваха алеята от парадния вход до брега на морето. Постепенно Джъстин различи в тъмното къщичките на прислугата, мраморните стълби, колоните на портала и покритите с вековна патина зидани стени. В цялата сграда не се виждаше никаква светлинка. Според Хам икономът миткал из Неапол с приятелката си. Поддръжката на дома била възложена на две скитници — австрийки, представящи се за пътуващи художнички, които били настанени в запустелия параклис на другия край на имението. Двете къщички за прислугата, преустроени в бунгала от Тесината майка, докторката — една титла, която тя далеч предпочиташе пред контеса, — и наречени Ромео и Жулиета за радост на германските туристи, се даваха под наем от пътническа агенция във Франкфурт.
Добре дошла у дома, каза той на Теса в случай, че тя, уморена от дългото пътуване, не бе успяла да познае собственото си имение.
Ключовете от вилата бяха оставени на една издатина в дървената обшивка на водната помпа. „Първо сваляш капака, скъпи — ето така, — после бъркаш с ръка надолу и ако имаш късмет, ще ги напипаш. После отваряш входната врата, отвеждаш своята млада булка до спалнята и се любиш с нея — ето така.“ Само че той не я отведе в спалнята, знаеше още по-добро място. Помъкнал с ръце платнените куфари, той закрачи през вътрешния двор. В това време луната услужливо изплува от облаците, за да освети пътя му; млечната й светлина струеше между тополите. В дъното на двора той се промуши през тесния проход, наподобяващ уличка в древния Рим и водещ до резбована врата от маслиново дърво с Наполеоновия герб във формата на пчела, поставен там в памет на великия изгнаник, който — според фамилното предание — бил чест посетител в имението, пламенен ценител на изисканото остроумие и още по-изисканото вино на прапрапрабабата на Теса.
Джъстин избра най-големия ключ и го завъртя в ключалката. Вратата изстена и поддаде. „Ето тук моето семейство е брояло парите си“, казваше му най-сериозно тя, влязла в тройната си роля на наследница на фамилията Манзини, младоженка и екскурзовод. „Днес превъзходните маслини на Манзини се извозват в Пиомбино, където се пресоват във фабриката като всички останали. Но по време на моята майка, докторката, тази стая беше самата светая светих. Тук всяко бурканче зехтин се записваше, преди да бъде изпратено за съхранение при точно определена температура в избата. Точно тук… ама ти не слушаш какво ти говоря!“
Защото ти се любиш с мен!
„Ти си мой съпруг и аз ще се любя с теб когато си поискам. Внимавай сега. В тази стая всяка седмица всеки наш ратай е получавал надницата си в брой, на ръка, и се е подписвал, обикновено с кръстче, в една сметководна книга, по-голяма от Евангелието.“
Теса, не мога…
„Какво не можеш? Можеш, разбира се! Ти си извънредно находчив. Някога тук са пристигали оковани във вериги каторжници от тъмницата на другия край на острова. Затова на вратата има шпионка. Затова са и тези големи железни халки, към които са ги приковавали, докато ги подкарат към маслиновите горички. Не се ли гордееш с мен? Аз съм наследница на робовладелци!“
Безкрайно съм горд!
„Защо заключваш вратата тогава? Аз твоя пленница ли съм?“
Завинаги!
Маслобойната беше ниско помещение с лавици покрай стените, с високи прозорци, през които да не надничат любопитни очи, докато вътре се броят пари, държат се оковани каторжници или двама младоженци се любят, премалели, върху кожения диван, подпрян до стената откъм морето. Масата за броене на парите беше плоска и квадратна. В сводестите ниши зад нея бяха облегнати два изправени дърводелски тезгяха. Джъстин напрегна всички сили, за да ги придърпа по каменните плочи, и ги постави хоризонтално от двете страни на масата, като разперени крила. Докато ги сваляше от изправеното им положение, той ги позабърса от праха с носната си кърпа, след което подпря с тях масата, за да не се клати. Времето беше спряло. Джъстин не чувстваше нито глад и жажда, нито нужда от сън. Той постави по един куфар върху всеки тезгях и заизмъква безценните си вързопи, като се стараеше да ги нарежда точно в средата на масата, сякаш се боеше, че могат да скочат сами долу. Внимателно и полека той заразопакова първия вързоп, вещ по вещ — памучната й домашна роба; ангорската жилетка, същата, която бе носила в деня, преди да тръгне за Локикоджо; копринената й блуза, която още ухаеше на нея около яката, докато накрая ръцете му сграбчиха най-голямата ценност — една плоска сива кутия, около двайсет и пет на трийсет сантиметра, с емблемата на японска фирма върху капака. Изглеждаше невредима след безкрайните дни и нощи на болезнена самота и изнурително пътуване по света. От втория вързоп извади принадлежностите. Когато всичко излезе, той с треперещи ръце пренесе всичко до старото дъбово бюро в другия край на стаята.