— По-късно — обеща й той на глас. — Търпение, жено!
Дишайки вече по-леко, Джъстин извади транзистора будилник от ръчния си багаж и го настрои на местната дължина на Би Би Си. През цялото времетраене на пътуването си се бе опитвал да следи безплодното издирване на Арнолд. Като нагласи часовника да включи радиото за информационния бюлетин на следващия кръгъл час, той се насочи към неравната купчина писма, папки, изрезки от вестници, компютърни разпечатки и официални документи от същия вид, който в предишния си живот бе използвал като единствено бягство от действителността. Но не и тази вечер, в никакъв случай. Тази вечер официалните документи не предлагаха бягство от нищо, независимо дали ставаше въпрос за полицейските досиета на Лесли, за записките на Хам, за властните нареждания на Теса или за нейните собствени, внимателно класифицирани и подредени пачки писма, есета, изрезки от вестници, фармацевтични и медицински текстове, бележки, които си бе писала, а той ги бе свалил от дъската за съобщения в стаята й, както и трескавите й драсканици от болничната стая, намерени от Роб и Лесли в тайник в апартамента на Блум. Радиото се включи. Джъстин вдигна глава и се заслуша. За безследно изчезналия Арнолд Блум, доктор по медицина, заподозрян в убийството на Теса Куейл, съпруга на британски дипломат, отново нито дума. Когато новините свършиха, Джъстин се зарови в документите на Теса, докато откри онова, което бе решил да пази като очите си до края на разследването. Тя го бе донесла със себе си от болницата — единственото нещо, което бе останало от Уанза. Теса го бе извадила от още неизхвърленото кошче за отпадъци до празното легло на Уанза. В продължение на много дни и нощи предметът бе стоял като мълчаливо обвинение на бюрото в работната й стая — една картонена кутийка в черно и червено, дванайсет на седем сантиметра, празна. От плота на бюрото тя я бе преместила в средното чекмедже, където Джъстин я бе открил по време на трескавото събиране на личните й вещи. Нито забравена, нито отхвърлена като маловажна, а само изместена от по-належащи неща, но внимателно прибрана за когато й дойде времето. В непрекъснат надпис, който обикаля кутийката от всички страни, е напечатано името „Дипракса“, по две букви на страна, а вътре има листовка, указваща всичките показания и противопоказания на препарата. А на капака — три игриви златни пчелички, подредени като стрела за полет. След като я разтвори от сгънатото й състояние и оформи отново в кутийка, Джъстин я постави точно в средата на празната лавица така, че да му бъде непрекъснато пред очите. „Кени Кей се смята за Наполеон с тия пчели“, му бе прошепнала тя, докато треската я унасяше. „Ужилването им е смъртоносно, знаеш ли това?“ Не, скъпа, нищичко не знам, ти си спи.
Да чета.
Да пътувам.
Да забавя емоциите си.
Да ускоря мисълта си.
Да нападам и стоя неподвижен, да бъда търпелив като светец и импулсивен като дете.
Никога през живота си Джъстин не бе изпитвал такава жажда за знания. Времето му за подготовка бе изтекло. Готвил се бе за това ден и нощ, още от смъртта й. Бе се сдържал, но тихомълком се бе готвил. Готвил се бе на оня отвратителен долен етаж у Глория, готвил се бе по време на разпитите, когато от усилието да се сдържа на моменти усещаше, че полудява; готвил се бе в последното останало будно кътче на мозъка си. Готвил се бе по време на безкрайния полет на завръщане в родината, в кабинета на Алисън Ландсбъри, в клуба на Пелегрин, в офиса на Хам и на номер четири; готвил се бе, докато мозъкът му се пръскаше от стотиците други неща, за които трябваше да се погрижи. Това, от което имаше нужда сега, бе един решителен скок право в сърцето на нейния таен свят, имаше нужда да разпознае всеки знак и камък по изминатия от нея път, да забрави кой е той самият и да се вживее изцяло в нейната роля, да убие Джъстин и да възкреси Теса.