Лекарят бе нисичък тип, по-черен от мен.
— Буден ли си, сержант?
Попипах тила си.
— Очевидно. — Седнах на леглото и се вкопчих в дюшека, докато не отмина замайването ми. — Как са Канди и Карин?
— Ще се оправят. Спомняш ли си…
— Ралф умря. Да. — Смътно си спомних, че спряха да се занимават с него и че изкараха другите двама от кардиологията. — Какъв ден сме?
— Сряда.
Смяната ни бе започнала в понеделник.
— Как се чувстваш? Можеш да си тръгнеш веднага, щом пожелаеш.
— Отпуск по болест ли? — Той кимна. — Болката по кожата отмина. Все още се чувствам необичайно. Но никога досега не съм прекарвал два дена включен към фантазии.
Спуснах крака върху студените плочки на пода и се изправих. Като залитах, прекосих стаята до шкафа и намерих там униформата си и чанта с цивилните дрехи.
— Ще поостана малко, ще видя как е взводът ми. Сетне ще си ида у дома или Бог знае къде.
— Добре. Казвам се д-р Тъл, от „Възстановяване“, ако имаш някакви проблеми.
Ръкува се с мен и си тръгна. Дали трябва да се отдава чест на военните лекари?
Реших да облека униформата, сторих го бавно и поседях малко, като посръбвах ледена вода. На два пъти досега съм губил големи, но и двата пъти почувствах само дезориентация и веднага ме изключиха. Бях чувал за това тотално претоварване с обратна информация, знаех за случай, когато цял взвод умря, преди да съумеят да го изключат. Предполагаше се, че подобно нещо повече не може да се случи.
Как ще се отрази на боеспособността ни? Взводът на Сковил преживя подобно нещо миналата година. Прекарахме цял цикъл в тренировки с новите големи, но те изглеждаха незасегнати, само дето не горяха от нетърпение да влязат в бой. При тях обаче траеше само част от секундата, не е като да гориш жив цели три секунди.
Слязох да видя Канди и Карин. Бяха изключени от жак-терапия преди половин ден, бяха бледи и слаби, но иначе — добре. Показаха ми двете червени петна между гърдите си — върнали ги към живота с електрошокове.
Всички освен тях и Мел се бяха изписали и си бяха отишли у дама. Докато чаках Мел, слязох в „Оперативна“ и проиграх нападението.
Не повторих трите секунди, разбира се; само минутата, която ги предхождаше. Всички, които бяха на пост, са чули едно тихо „пук“ — катапултирането на вражеския пилот. Сетне Канди с ъгълчето на окото си забелязва единия самолет за стотна от секундата — как се появява от гората, обрамчила паркинга, и пикира. Опитва се да се извърти и да се прицели с лазера си; там записът свършва.
След като Мел излезе, изпихме по две бири и хапнахме на летището. Той отлетя за Калифорния, а аз се върнах за няколко часа в болницата. Подкупих един техник да ме свърже с Канди и Карин за пет минути — това не е съвсем против правилата, ние все още бяхме на служба — време, достатъчно, за да се уверим един другиго, че ще се оправим и да споделим тъгата си по Ралф. Особено тежко й беше на Канди. Поех част от страха и болката, която бяха стаили в сърцата си. Никой не би искал да се сблъска с проблема на промяната, след като машината е била в сърцевината на живота му. А те бяха евентуални кандидатки за това.
След като се изключихме, Канди стисна силно ръката ми, всъщност само показалеца ми, и се вторачи в мен.
— Ти криеш тайните си по-добре от всеки друг — прошепна тя.
— Не искам да говорим за това.
— Знам, че не искаш.
— За какво да говорим? — попита Карин.
Канди поклати глава.
— Благодаря — рече тя и пусна пръста ми.
Измъкнах се от малката стая.
— Бъди… — рече Канди и не довърши изречението. А може би това бе изречението.
Тя бе почувствала колко силно беше желанието ми да не се събуждам. Обадих се на Амелия от летището и й казах, че ще се прибера у дома след няколко часа, ще й обясня всичко по-късно. Щеше да е малко след полунощ, но тя ми каза да отида право у тях. Това ми донесе облекчение. Връзката ни не се подчиняваше на никакви ограничения, но винаги се надявах, че спи сама и чака да минат десетте дена, в които ме няма.
Естествено, тя разбра, че се бе случило нещо сериозно. Когато слязох от самолета, тя беше там, а навън ни чакаше такси.
То бе програмирано за движение в час-пик, затова ни бяха необходими двайсет минути, да се приберем по пътищата на открито, които никога не виждам, освен когато съм с велосипед. Успях да разкажа в общи линии на Амелия за случилото се, докато се промъквахме в лабиринта, по който да избегнем несъществуващо движение. Като стигнахме до портала на университетското градче, постовият видя униформата ми и ни махна да минаваме — чудо на чудесата.