Оставих се да ме уговори да хапна малко китайска яхния. Всъщност не бях гладен, но знаех, че й харесва да ме храни.
— Трудно ми е да си го представя — рече тя, докато тършуваше за купички и пръчици, а манджата се топлеше. — Разбира се, че е така. Само си приказвам. — Тя застана зад мен и разтри врата ми. — Кажи ми, че ще се оправиш.
— Аз вече съм добре.
— О, глупости! — Заби пръсти във врата ми. — Стегнат си като дъска. Още не си изминал и половината път към възстановяването си… към онзи, който беше преди.
Беше сгряла малко саке. Налях си втора чашка.
— Може би. Аз… пуснаха ме да се върна и да се включа с Канди и Карин в кардиологичното отделение. Канди е в доста тежко състояние.
— Страхува се, че ще й сменят сърцето?
— Това е повече проблем за Карин. Канди отново и отново се връща към смъртта на Ралф. Не може да понесе загубата.
Тя се присегна и си наля чашка саке.
— Не е ли психотерапевт, добре запознат с преодоляването на меланхолията? Имам предвид — когато не е на служба.
— Да, ама защо човек си избира такава работа? Тя е изгубила баща си при катастрофа, когато е била 12-годишна, била е в колата. Този случай така и не потънал в дълбока забрава. Той се спотайва там, на втори план, всеки път, когато се сближава с някого.
— Когото обича? Например теб?
— Не е любов. Това е машинална реакция, позната ми от общите ни преживявания.
Тя прекоси кухнята да разбърка манджата, сетне се върна при мен.
— Може би пак ще трябва да го преживеем! Може след шест месеца отново да се случи! — възкликнах.
Това едва не я накара да избухне, но се сдържа. И двамата бяхме уморени и смутени.
— Не е същото, както с Каролин — заоправдавах се. — Трябва да ми повярваш. Канди ми е повече като сестра…
— О, има си хас!
— Е, не като собствената ми сестра. — Не бях се чувал с нея повече от година. — Близък съм с нея, интимно, предполагам може да се каже, че е нещо като любов. Но не е като между мен и теб.
Тя кимна и сипа яденето в купичките.
— Извинявай. Ти си преминал през ада, а аз ти сервирам още една порция ад у дома.
— Ад и яхнийка. — Взех купичката. — Как си с периода?
Тя остави своята купа малко по-троснато върху масата.
— Туй пък е друга проклетия. Да си споделят и месечните неразположения. Това е повече от „интимност“. И си е направо неестествено.
— Е, казвай си молитвите, че да ядем. Имаш година-две покой.
Жените във взвода синхронизират периодите си доста бързо, а това, разбира се, влияе върху мъжете. То е свързано с 30-дневния цикъл на ротация: първата половина на миналата година се връщах всеки месец раздразнителен от менструалните периоди, доказателство, че умът е по-силен от собствената жлеза.
— Какъв беше този… Ралф. Никога не си ми разказвал за него.
— Беше му едва третият цикъл — отвърнах. — Все още новобранец. Не беше влизал в истинско сражение.
— Значи достатъчно, за да бъде убит.
— Аха. Беше нервен, може би свръхчувствителен. Преди два месеца, когато бяхме паралелно свързани, взводът на Сковил бе по-ужасяващ в действията си от обикновено, та тогава Ралф беше доста разстроен дни наред. Наложи се всички да го подкрепяме, да му помагаме да премести крак пред крак. Канди, разбира се, бе най-добра по тази част.
Тя ровичкаше в купичката си.
— Значи не си знаел всичките му интимни тайни.
— Доста знаех, но не чак толкова много, колкото за другите. Напикавал се в леглото до самия си пубертет, имал е ужасно чувство за вина в детството си за това, че е убил морска костенурка. Харчеше всичките си пари за жак-секс с „джилките“, които се навъртат из Портобело. Не правил истински секс, докато не се оженил, а пък бракът му не продължил дълго. Преди да бъде включен, мастурбирал принудително на записи с орален секс. Това интимно ли е?
— Какво беше любимото му ядене?
— Питки с плънка от раци. Такива, каквито майка му е правила.
— Любима книга?
— Не четеше много, за свое удоволствие — никак. Като ученик е обичал „Островът на съкровищата“. В единайсети клас е писал съчинение за Джим, сетне го преработил в колежа.
— Харесваха ли го?