Както и в Съединените щати, при тях функционираше полусоциалистическа електронно-кешова икономика. Правителството би трябвало да се погрижи за основните нужди, а гражданите работеха за пари, с които да си купуват луксозни стоки, за които се плащаше или с електронни кредитни преводи, или в брой.
Ала в Съединените щати луксовете бяха само забавленията или подобренията в начина на живот. В Зоната на Канала това бяха неща като лекарства и месо, по-често купувани с пари в брой, отколкото с пластмасовите карти.
Съществуваше силно негодувание от собственото им правителство и от правителството на Тио Рико на север, което се изрази в ироничния модел, характерен за повечето страни-клиентки: инциденти като клането в Портобело водеха до това, че Панама още дълго нямаше да получи своя наномашина, но безредиците, които доведоха до клането, можеха да се обяснят лесно с липсата на магическата кутия.
Нямахме мира през първата седмица след клането. Огромната медийна машина, която подгряваше манията на войскарчетата и обикновено се занимаваше с по-интересните взводове, този път насочи енергията си към нас. За една култура, която живее от новините, това бе темата на годината: бази като Портобело бяха подложени на нападения през цялата година, но за първи път бяха нахлули във вътрешния двор на механиците. Фактът, че бяха убити механици, които не действаха с машините, бе непрекъснато подчертаван от правителството и повтарян от пресата.
Интервюираха дори мои студенти от университета, да разберат „как съм го понесъл“ и те, естествено, ме защитиха веднага, като заявиха, че в учебните зали всичко си е постарому. Което, разбира се, идваше да подскаже колко съм безчувствен или колко съм силен и жилав, или пък колко съм травматизиран — зависи от репортера.
Всъщност показаното можеше да съдържа всичко казано по-горе или пък да продемонстрира само това, че упражненията по физика на частиците не са място, където човек да обсъжда личните си чувства.
Опитаха се да вкарат камера в учебната зала, но аз извиках един кашик и ги изгоних. За първи път в научната ми кариера фактът, че бях сержант, се оказа по-важен от положението ми на асистент, па било то младши.
Освен това се възползвах от възможността да наредя двама от кашиците да държат репортерите далеч от мен, когато излизах. Но почти цяла седмица ме следеше поне една камера, което не ми даваше възможност да се виждам с Амелия. Тя, разбира се, можеше просто да влезе в моя жилищен блок, все едно, че отива на гости на някого другиго, но вероятността някой да направи връзка с мен — или пък да я засече да влиза в апартамента ми — носеше твърде голям риск. В Тексас все още имаше хора, които не гледат с добро око на това, бяла жена да има чернокож любовник, отгоре на всичко с петнайсет години по-млад от нея. Дори в университета може би щяха да се намерят хора с подобно мислене.
Новинарите, изглежда, поизгубиха интереса си към петъка, но Амелия и аз отидохме поединично в клуба, а аз си водех и кашиците, които застанаха на пост отвън.
Успяхме да идем едновременно до тоалетната, прегърнахме се набързо, без да ни видят. Инак цялото ми внимание беше посветено на Марти и Франклин.
Марти потвърди опасенията ми.
— Аутопсията показа, че твоят дубльор е бил изключен от същия експлозив, който го е убил. Затова няма причина да си изпитал нещо различно от това, да си изключен.
— Отпървом дори не разбрах, че е загинал — рекох за пореден път. — Информацията, която постъпваше от хората ми във взвода, бе толкова силна и хаотична. От онези, чиито дубльори не загинаха веднага, а живяха няколко секунди.
— Но не би трябвало да е толкова зле, както ако си включен напълно към някого, който умира — каза Франклин. — Повечето от вас вече са го преживявали.
— Не знам. Когато някой умира в клетката, то е от инфаркт или инсулт. Не и да го разкъса експлозив. Полувключването може да предаде, да речем, десет процента от това усещане, но въпреки всичко е много болезнено. Когато загина Каролин… — прокашлях се — при Каролин бе неочаквано главоболие и в следващия миг вече я нямаше. Все едно се изключваш.
— Съжалявам много — рече Франклин и напълни чашите ни. Виното беше менте „Лафит Ротшилд“, реколта ’28-ма, най-доброто вино на века засега.
— Благодаря, оттогава минаха години. — Сръбнах от виното си, беше добро, но навярно беше извън възможностите ми да отсея истинското от ментето. — Лошото бе, наистина лошо, дето не разбрах, че е загинала. И никой от взвода не разбра. Просто си седяхме на един хълм и чакахме да дойдат да ни вдигнат. Помислих си, че е някаква повреда във връзката.