— На равнище рота са знаели — каза Марти.
— Разбира се. И, естествено, не са искали да ни кажат, за да избегнат риска от смущения при евакуацията ни. Ала когато се разкачихме, нейната клетка беше празна. Намерих една санитарка и тя ми каза, че са прегледали мозъка й и не било останало много за спасяване; вече я бяха снели за аутопсия. Марти, разказвал съм ти това неведнъж, извинявай…
Марти поклати състрадателно глава.
— И никакво прекратяване. Не ви дадоха никакъв отпуск.
— Би трябвало да ви изключат всичките, след като сте били на мястото на събитието — рече Франклин. — Могат първо да дезактивират големите, а сетне да ги евакуират. Тогава поне щеше да знаеш, преди да я отнесат.
— Не ми се мисли по въпроса.
Спомените ми за случилото се тогава бяха мъгляви. Знаеха, че сме любовници, разбира се, затова ми бяха дали успокоителни, преди да ме изключат. Голяма част от психотерапията бе просто лекуване с транквиланти, комбинирано с разговори; не след дълго вече не вземах лекарства, а Амелия зае мястото на Каролин. Поне донякъде.
Изпитах внезапната болка на разочарованието и копнежа, отчасти за Амелия след тази тъпа седмица на изолация, отчасти заради невъзвратимото минало. Никога нямаше да има втора Каролин, и то не само защото бе мъртва. Защото и тази част от мен беше също мъртва.
Разговорът се насочи към по-безболезнени теми, за някакъв филм, който никой освен Франклин не бе харесал. Преструвах се, че следя разговора. Междувременно съзнанието ми се въртеше непрекъснато около мисълта за самоубийство.
Тя никога не изплува на повърхността, когато съм включен. Може би във войската са наясно с това явление и си имат начин то да бъде потискано; аз самият съм сигурен, че съумявам да потискам тази мисъл. Дори Канди само се досещаше.
Но не мога да я тая още пет години, с всичките тези убийства и умирания. А войната нямаше да свърши.
Когато се чувствам по този начин, не изпитвам тъга. Не е толкова усещане за загуба, колкото копнеж за избавление, въпросът не е дали, а кога и как.
Предполагам, че „кога“-то ще е, след като изгубя Амелия. Единственото „как“, което ми допада, е да го направя, докато съм включен. И да прибера със себе си някой и друг генерал. Засега обаче мога да не се занимавам с точното планиране. Но знам къде живеят генералите в Портобело, в Сграда 31, и след всичките тези години, които съм прекарал включен, за мен ще е проста работа да осъществя командна връзка с онези големи, които охраняват сградата. Има начини да отвлека вниманието им за частица от секундата. Ще се опитам да не убивам кашици при влизането си.
— Ало, Джулиан! В час ли си? — викаше ми Реза от другата маса.
— Извинявай, бях се замислил.
— Ами ела тук и си мисли. Имаме един въпрос от физиката, на който Блейз не може да отговори.
Взех си питието и се преместих при тях.
— Значи не е от областта на частиците.
— Не, по-простичък е. Защо водата, която се изтича от мивката в Северното полукълбо, се върти в една посока, а в Южното — в друга?
Погледнах Амелия и тя кимна сериозно. Знаеше отговора, а и Реза навярно го знаеше. Опитваха се да ме отърват от разговорите за войната.
— Отговорът е лесен. Молекулите на водата са намагнетизирани. Винаги сочат север или юг.
— Глупости — каза Белда. — Дори аз бих разбрала, ако водата е намагнетизирана.
— Истината е, че това са бабини деветини. Извини ме за израза.
— Аз съм стара вдовица — отвърна Белда.
— Водата се върти в една или в друга посока, в зависимост от размера и формата на мивката или ваната, от особеностите на повърхността около сифона. Хората цял живот вярват в тази история за полукълбата, без да забележат, че водата в някои от мивките или ваните в собствените им къщи се върти в обратната посока.
— Трябва да се прибера у дома и да проверя — рече Белда. Тя пресуши чашата си и бавно се занадига от стола. — Дръжте се прилично, дечица.
Сетне отиде да се сбогува с останалите.
Реза се усмихна подире й.
— Тя реши, че се чувстваш самотен там.
— И тъжен — додаде Амелия. — Аз съм на същото мнение. Такова ужасно преживяване, а ние тук отново те връщаме към него.