— Това не се учи по време на тренировките. Искам да кажа, че всъщност донякъде се учи. Свързват те с вериги, в които се съдържат записи на умиращи хора, първо на полувръзка, сетне на пълна.
— Някои маниаци дори го правят за удоволствие — вметна Реза.
— Аха, ами да ми вземат службата тогава.
— Виждала съм рекламата — каза Амелия и скръсти ръце. — Картини на загиващи при катастрофи по време на автомобилни състезания. Екзекуции.
— По-гадни са онези, които се продават на черно. — Ралф бе опитал няколко и аз познавах изживяването от втора ръка, чрез него. — Сигурно записите на нашите дубльори, които загинаха, вече са на пазара.
— Правителството не може да…
— О, на правителството това много му се харесва — прекъсна я Реза. — Сигурно имат някакъв отдел по наемане на новобранци, който пълни магазините с перверзни записи.
— Не знам — рекох. — Армията не е особено загрижена за хора, които вече имат инсталиран жак.
— Но Ралф имаше — рече Амелия.
— Той си имаше своите качества. В армията по-скоро биха искали да свържеш привилегията да имаш жак със служенето ти в нея.
— Звучи наистина много привилегировано — каза Реза. — Някой умира и ти изпитваш страданието му. По-скоро бих…
— Не можеш да го разбереш, Рез. Когато някой умира, ти всъщност някак си се разширяваш. Споделяш го — Споменът за Каролин ме връхлетя изведнъж болезнено. — и… ами, това прави твоята собствена смърт по-малко разтърсваща. Някой ден ще се случи. Голяма работа.
— И продължаваш да живееш? Искам да кажа — те продължават да живеят в теб?
— Някои — да, други — не. Човек се среща и с хора, които не би искал никога повече да си спомни. Те умират за теб в деня, в който загиват.
— Но ти ще носиш Каролин винаги в себе си — рече Амелия.
Замълчах за твърде дълго.
— Разбира се. И след като умра, хората, към които съм бил включван, също ще я помнят и ще си я препредават.
— Не ми харесват тези твои приказки — заяви Амелия. Рез, който знаеше, че сме заедно от години, кимна. — Все едно е цирей, който непрекъснато човъркащ, все едно, че си готов да умреш всеки миг.
Едва не избухнах. Преброих до десет в буквалния смисъл на думата. Рез понечи да каже нещо, но аз го прекъснах.
— Да не би да искаш просто да гледам как хората умират, да чувствам как умират и да се върна у дома и да попитам: „Какво има за вечеря?“ — Тонът ми спадна до шепот. — Какво би си помислила за мен, ако всичко това не ми носеше страдание?
— Съжалявам.
— Недей. Аз съжалявам, че претърпях загуба. Но с теб това няма да се случи. Ние преживяваме всичките тези неща и сетне сме малко или много погълнати от тях и те ни променят — правят ни такива, каквито сме.
— Джулиан — рече с предупредителен тон Реза, — защо не оставиш това за друг път?
— Добра идея — въздъхна Амелия и се надигна от мястото си. — А и без това трябва да се прибирам.
Даде знак на едно роботче и то отиде да й донесе палтото и чантата.
— Да вземем заедно такси? — предложих.
— Не е необходимо — рече тя с безразличен тон. — Краят на месеца е.
Тоест, можеше да използва останалите й купони за развлечения, за да плати на таксито.
Другите нямаха купони, тъй че купих много вино, бира и уиски, а и сам пих повече, отколкото ми се полагаше. Реза — също; колата му не му позволи да шофира. Тръгна си с мен и с двамата ми кашици-бодигардове.
Накарах ги да ме стоварят пред портала на университетското градче и извървях пеша двата километра до дома на Амелия през хладната пелена на дъждеца. Не се виждаха новинари.
Всички светлини бяха изгасени; беше почти два след полунощ. Влязох през задния вход и със закъснение си помислих, че би трябвало да позвъня предварително. Ами ако не беше сама?
Светнах в кухнята и си взех от хладилника сирене и гроздов сок. Тя ме чу, че щъкам насам-натам и се дотътри, като разтъркваше очи.
— Нямаше репортери, нали? — попитах.
— Всичките са под леглото.
Застана зад мен и сложи ръце на раменете ми.
— Да им дадем повод да напишат нещичко, а?
Обърнах се на стола си и зарових лице в гърдите й. Кожата й миришеше на топло и сънено.
— Извинявай за одеве.
— Струпало ти се е твърде много. Хайде.