Щеше да стои добре на нежната й кожа, червеното и зеленото щяха да отиват на косата и очите й. Надявах се да не го намери прекалено екзотично за носене.
На връщане го показах във влака на една жена, която седеше до мен. Тя каза, че било красиво, но според нея било прекалено тъмно за тъмнокожа жена. Отвърнах й, че ще трябва да помисля за това.
Оставих го на тоалетката на Амелия с бележка, която да й напомни, че са минали две години, и заминах за Портобело.
Джулиан се бе родил в университетското градче и бе израсъл в обкръжението на бели хора, които не бяха отявлени расисти. В градове като Детройт и Маями имаше расистки безредици, но хората се отнасяха към тях като към градски проблеми, далеч от спокойното им съществуване. И това бе близо до истината.
Но войната с Нгуми променяше отношенията на американците към расите — или, както твърдяха циниците, позволяваше им да изразяват истинските си чувства. Само половината от враговете бяха чернокожи, но повечето от лидерите им, които се появяваха по новините, бяха от тази половина. И ги показваха как жадуват бяла кръв.
Джулиан разбираше иронията на съдбата: че участва активно в процеса, който обръщаше белия американец против чернокожите. Ала този тип бял човек бе чужд за неговия личен свят, за всекидневния му живот; жената във влака бе буквално чужденка. Повечето хора в университета бяха бели, но далтонисти, а пък хората, към които се включваше, независимо че бяха мислили другояче преди, не оставаха расисти: не би могъл да смяташ, че чернокожите са по-нисши, ако живееш в черна кожа десет дена месечно.
Първата ни задача обещаваше с пълна сила да се превърне в гадост. Трябваше да „арестуваме за разпит“ — тоест да отвлечем — жена, за която се подозираше, че е водачка на бунтовниците. Градчето бе толкова малко, че двамина от нас биха могли да го разрушат за броени минути. Облетяхме го с безшумен летящ голем, проучвахме инфрачервените излъчвания и ги сравнявахме с картите и снимките от намиращите се на ниска орбита спътници, гладът очевидно бе слабо защитен; имаше поставени засади на главния път на влизане и на излизане от него. Разбира се, можеше да има и автоматизирана отбрана, която не издаваше присъствието си, както топлинното излъчване на човешките тела. Ала градът не бе чак толкова богат.
— Дайте да опитаме да го направим кротко — рекох. — Да се спуснем в кафеената плантация ето тук. — Посочих наум точка на около два километра по склона край града. — Канди и аз ще се промъкнем през плантацията към задния двор на дома на сеньора Мадеро. Ще се опитаме да я заловим, без да вдигаме излишна патърдия.
— Джулиан, ще трябва да вземеш още поне двамина — възрази Клод. — Мястото сигурно е минирано.
Отвърнах му с безсловесно опровержение: знаеш, че съм обмислил това.
— Вие просто бъдете готови да се включите, ако стане нещо. Ако вдигнем шум, искам всички вие, десетимата, да побегнете нагоре по хълма в сгъстена формация и да обградите Канди и мен. Ще охраняваме Мадеро. Пускаме димна завеса и се насочваме направо към долината ето тук, а сетне има едно малко възвишение, откъдето ще дойдат да ни вдигнат.
— Хайде — рекох и в следващия миг всички дванайсетима вече падахме бързо в студената нощ. Озовахме се на петдесет метра разстояние един от другиго, след минута черните парашути се отвориха и се зареяхме невидими над нивата с кафеени дръвчета, всъщност храсти; дори човек с нормален ръст трудно би се скрил сред тях. Това бе пресметнат риск. Ако се бяхме приземили по-близо до града, в същинската гора, щяхме да вдигнем голям шум.
Лесно бе да се прицелиш между равните редове. Потънах до колене в меката, влажна почва. Парашутите се откачиха, свиха се и се навиха на стегнати рула, които после тихичко се стопиха в твърди тухлички. Сигурно щяха да ги употребят сетне за част от градеж или ограда.
Всички се придвижиха безшумно до гората и се прикриха, докато Канди и аз поехме нагоре по хълма, криволичейки между дърветата, по-далеч от храсталака.
— Куче — каза тя и мигновено застинахме на място. От мястото си малко зад нея не можех да го видя, но чрез нейните сензори подуших козината и дъха му, сетне видях размазания му образ на инфрачервения визьор. То се разбуди, чух началото на изръмжаване, което свърши с пльокването на забилата се упойваща стреличка. Беше с човешка доза; надявах се, че няма да го убие.