Не бе изненадващо, че през четирите часа, необходими, за да я откараме в Портобело и да инсталират жака й, тримата други tenientes и семействата им бяха изчезнали в гората, в нелегалност, може би с намерението да се върнат. Пръстовите им отпечатъци и характеристиките на ретините ги определяха като бунтовници, но нямаше гаранции, че данните в досиетата бяха автентични. Разполагали бяха с години, за да направят подмяна. Всеки от тях би могъл да се появи на портала на лагера в Портобело с молба за работа.
Съглашението, разбира се, беше уволнило всички с испански произход от лагера в Портобело и можеше да стори същото навсякъде в града, че и в страната. Но в дългосрочен план това щеше да има обратен ефект. Съглашението създаваше едно от всеки три работни места в Панама. Ако се оставеха тези хора без работа, навярно към редиците на Нгуми щеше да се присъедини още една страна.
Маркс и други мислители са смятали и са проповядвали, че войната е с икономически корени в основата си. Никой през XIX век обаче не би могъл да предвиди какъв ще е светът през XXI век, когато половината от населението на света ще трябва да работи за хляба и ориза си, а другата половина просто ще се реди на опашка пред щедрите машини.
Взводът се завърна в града току преди зазоряване със заповеди за задържане на трима водачи на бунтовниците. Влязоха в къщите на групи по трима, като едновременно се втурнаха вътре в облаци от дим и газ за повръщане, но не откриха никого. Нямаше ефикасна съпротива и те бързо се изтеглиха, в десет различни посоки.
Мястото за срещата бе на около двайсет километра надолу по склона на хълма — там имаше магазин за хранителни стоки и кръчма. Кръчмата бе затворена от часове, но един от посетителите беше останал, похъркваше, сврян под маса пред нея. Не го разбудиха.
Останалата част от задачата им беше упражнение в злост, измислено от някой полузаспал гений, раздразнен, че не можаха да вземат повече пленници през тази нощ. Трябваше да се върнат нагоре по хълма и да унищожат систематично всички ниви, собственост на тримата избягали бунтовници.
Двама от тях отглеждаха кафе, затова Джулиан нареди на хората си да изкоренят храстите и да ги оставят на място; навярно на другия ден биха могли да ги засадят отново.
Имотът на третия беше единственият магазин за железария в града. Ако Джулиан бе попитал, сигурно щяха да му наредят да го изгори. Затова не попита; той и още трима разбиха вратите и изхвърлиха всичката стока на улицата. Нека гражданите сами решат дали да уважат правото на собственост на бунтовника.
На повечето от хората вече им бе писнало от големите и бяха разбрали, че машините не убиват, освен ако не бъдат предизвикани. Въпреки това се появиха двама амбициозни снайперисти с лазери и се наложи да бъдат обезвредени, при което големите използваха упойващи стрелички.
Парк, попълнението със склонност към убийства, създаде известни неприятности на Джулиан. Той оспори решението да се използват стреличките — което по същество беше неподчинение по време на сражение, закононарушение за военен трибунал, — а след това пък се прицели със стреличката си в окото на снайпериста, което щеше да бъде фатално за последния. Джулиан забеляза това точно навреме, за да изкрещи наум: „Преустанови огъня!“ и да прехвърли снайпериста на Клод, който го приспа с изстрел в рамото.
Операцията бе сравнително успешна като демонстрация на сила, макар Джулиан да се чудеше какъв е смисълът й. Жителите на града сигурно щяха да я преценят като хулигански вандализъм. Може би той наистина трябваше да изпепели магазина и да стерилизира нивите на двамата фермери. Но се надяваше сдържаният му подход да донесе по-добри плодове: изписа с лазера си върху варосаната стена на железарския магазин следното съобщение, препоръчвано от „Психически операции“: „По силата на правото, дванайсетима от вас трябваше да загинат заради дванайсетимата наши, които убихте. Нека това не се повтаря.“
Когато се върнах у дома в четвъртък вечерта, под вратата ми бе мушната бележка.
Скъпи,