Седнах край някакъв фонтан и почетох малко. Книга, която те увлича, пътуване във времето не само за да разбереш какво ще стане и начина, по който е написан романът, но и физическото усещане — пожълтялата плътна хартия, допирът до лъхащия на мухъл мирис на кожата. Кожата на животно, мъртво повече от век, ако бе истинска.
Мраморните стъпала обаче не бяха никак удобни — краката ми изтръпнаха до коленете, затова побродих още малко. На втория етаж по-долу имаше по-скъпи магазини, но имаше жак-павилиони, чиито цени бяха почти символични, тъй като бяха субсидирани от туристически агенции от различни страни. За двайсет песос прекарах трийсет минути във Франция.
Беше странно изживяване. Текстът бе на бърз мексикански испански, трудно ми беше да го следвам, но негласните реплики си бяха същите както винаги. Поразходих се из Монмартър, сетне се разположих на бавнодвижеща се баржа в района на Бордо, най-сетне се настаних в странноприемница в Бургундия и се насладих на богати на вкус и аромат сирена и хубаво вино. Когато всичко свърши, отново умирах от глад.
Разбира се, срещу кабинката имаше френски ресторант, но дори не си направих труда да погледна менюто, за да разбера, че не е по джоба ми. Върнах се нагоре и намерих едно заведение с множество масички и не много силна музика и излапах чиния такитос вариос. След това се измих и довърших книгата на чаша кафе и бира.
Беше едва осем часът, когато приключих книгата, оставаха още два часа, преди да отида да видя Амелия. Не ми се щеше да ида и да вися в клиниката, но търговският център взе да става потискащо шумен при преминаването си от вечерен към нощен режим. Половин дузина оркестри мариачи се състезаваха за зрителското внимание с рева и бученето на духовите инструменти, които долитаха от нощните барове. Доста изкусителни дами седяха на витрините на заведения, осигуряващи компаньонки, три от тях носеха значки с буквите РМ, което означаваше, че имат жакове. Щеше да е страхотно да се прекарат така следващите два часа — жак-секс и чувство за вина…
Приключих с разходка из съседните жилищни квартали, доста самоуверен поради наличието на автоматичния си нож, въпреки че районът бе с разнебитени сгради и малко страшничък.
Купих букет цветя от магазина в болницата на половин цена, защото затваряха, и се качих в чакалнята. Марти бе там, включен към преносим работен терминал. Погледна ме, като влязох, прошепна нещо в микрофона на гърлото си и се изключи.
— Изглежда доста успешно — рече той. — По-добре, отколкото очаквах. Няма да бъдем сигурни, докато не се събуди, но мултифазовата й енцефалограма показва нормални за нейното състояние данни.
Тонът му бе развълнуван. Оставих цветята и книгата на пластмасова масичка с пръснати по нея хартиени списания.
— Кога ще дойде в съзнание?
— След половин час. В дванайсет.
— Докторът тук ли е?
— Спенсър ли? Не, отиде си у дома веднага след процедурата. Имам телефонния му номер в случай, че… просто за всеки случай.
Седнах съвсем близо до него.
— Марти, какво не ми казваш?
— Какво искаш да узнаеш? — Погледът му беше твърд, но имаше нещо в тона му… — Искаш ли да видиш запис на разкачването й? Мога да ти обещая, че ще повърнеш.
— Искам просто да знам какво не ми казваш.
Той сви рамене и извърна погледа си.
— Не съм много сигурен колко знаеш. Най-важното е, хм… че няма да умре. Ще върви и ще може да говори. Дали ще бъде онази жена, която си обичал? Не знам. Енцефалограмата не ни казва дали ще може да извършва прости аритметични действия, да не говорим за алгебра, висша математика — всичко онова, с което се занимавате.
— Иисусе Христе!
— Виж какво, вчера по това време тя беше на ръба на смъртта. Ако бе в още малко по-тежко състояние, онова телефонно обаждане до теб щеше да съдържа въпроса, дали да й изключат изкуственото дишане, или не.
Кимнах; сестрата на рецепцията бе използвала същите думи.
— Може дори да не ме познае.
— А би могла и да бъде същата жена.
— С дупка в черепа заради мен.
— Е, с безполезен жак, не с дупка. Върнахме го обратно след разказването, за да намалим до минимум механичния стрес върху околната мозъчна тъкан.
— Но жакът не е включен. Не бихме могли да…
— Съжалявам.
Влезе съсипан от умора, небръснат санитар.
— Сеньор Клас? — Вдигнах ръка. — Пациентката в 201-ва попита за вас.