— Направи ни една услуга — рекох. — Не й го казвай.
Джулиан взе компромисно решение — пътува с влака до Хюстън и остана там колкото да поеме семинара на Амелия по физика на частиците; студентите не се зарадваха особено някакъв млад, едва защитил докторат преподавател неочаквано да замени д-р Блейз; след това хвана нощния влак за Гуадалахара.
Изписаха Амелия на следващия ден; превозиха я с линейка до възстановителен център в университетското градче. Клиниката не желаеше пациентка, която само си почива под наблюдение, да заема ценното легло и в петък; повечето от богатите й клиенти се бяха записали за този ден.
Разрешиха на Джулиан да пътува с нея, което означаваше да я гледа как спи. След като действието на успокоителното престана, на около час път от Хюстън, разговаряха предимно за работа; Джулиан успя да избегне лъжата какво би се случило, ако се включи към нея при състоянието й с почти свързан жак. Знаеше, че тя скоро ще прочете за това и ще се наложи да обсъждат надеждите и разочарованията си. Не искаше тя да си изработи някакъв трансцендентален сценарий, основан на един отминал красив миг. Най-доброто, което можеше да стане, бе далечно подобие на това, а по-вероятно беше да не се постигне никакъв ефект.
Възстановителният център бе лъскав отвън и овехтял отвътре. Амелия получи единственото легло в „апартамента“ с четири легла, населен с двойно по-възрастни от нея жени, отдавнашни или постоянни обитателки. Джулиан й помогна да се настани и когато стана ясно, че той не просто й помага, две от старите дами демонстративно се ужасиха от разликата в годините и в цвета на кожата им. Третата бе сляпа.
Е, вече не криеха връзката си. Това бе единственото хубаво нещо, което произлезе от цялата бъркотия, поне за личния им живот, за сметка на професионалния.
Амелия не бе чела романа на Чандлър и му се зарадва. Нямаше голяма вероятност да прекарва много време в разговори.
На Джулиан, естествено, му предстояха разговори тъкмо тази вечер — беше петък. Реши да се появи в клуба поне с час закъснение, за да може Марти да разкаже на останалите за операцията и да разкрие жалката истина за него и Амелия. Ако тя наистина е била тайна за някого от групата. Пуританът Хейс знаеше, но никога не бе дал и най-малкия знак за това.
Имаше доста неща за вършене преди „Специалната съботна вечер“, тъй като не бе проверявал пощата си, след като прочете бележката, мушната под вратата подир завръщането си от Портобело. Един асистент на Хейс бе написал резюме на събитията, които той и Амелия бяха пропуснали; щяха да са му потребни няколко часа, за да го проучи. Имаше съобщения от разтревожени хора, с повечето от които щеше да се срещне същата вечер. Очевидно новината бе такава, че се разпространяваше бързо.
За да се разнообрази животът му, имаше и бележка от баща му, който съобщаваше, че би искал да прескочи попътно при завръщането си у дома от Хаваите; така Джулиан можел да опознае по-добре Сюз, новата му съпруга. Не бе изненадващо, че имаше телефонно съобщение и от майка му, питала се къде се е изгубил и дали ще има нещо против, ако му погостува, за да избяга от лошото време.
Разбира се, мамо, ти и Сюз ще се разберете чудесно; като си помисли човек колко общи неща имате.
В този случай най-лесният курс бе истината. Той набра номера на майка си и й каза, че може да дойде, ако поиска, но й съобщи, че баща му и Сюз ще са тук по същото време. След като тя се поуспокои, той й разказа накратко за вълненията си през последните четири дена.
Лицето й на телефона придоби странно изражение, докато той говореше. Тя бе израснала с телефоните без образ и никога не усвои онова безлично изражение, което повечето хора машинално приемаха.
— Значи имаш доста сериозни намерения към тази възрастна жена?
— Възрастна бяла жена, мамо — подигра се Джулиан на негодуванието й. — А и от година и половина ти разправям колко сериозни сме и двамата.
— Бяла, морава, зелена, за мен няма никакво значение. Синко, та тя е само с десет години по-млада от мен.
— С дванайсет.
— О, слава тебе, Господи, дванайсет! Не съзнаваш ли колко глупаво изглеждате в очите на хората около вас?
— Доволен съм, че това повече не е тайна. И ако изглеждаме глупаво за някои хора, добре, това си е техен проблем, не е наш.
Тя се извърна от екрана.
— Аз съм глупачката, а и лицемерката. Майките трябва да се безпокоят.