— Ако дойдеш насам поне веднъж и се запознаеш с нея, ще спреш да се безпокоиш.
— Би трябвало. Добре. Обади ми се, когато баща ти и приятелката му си тръгнат към Акрон…
— Кълъмбъс, мамче.
— Където и да е. Обади ми се и ще уточним кога да дойда.
Погледа как образът й изсветлява и поклати глава. Повтаряше все същото повече от година време; и все нещо се случваше и й попречваше. Вярно, бе доста заета, все още преподаваше редовно в колеж в Питсбърг. Но очевидно не това бе причината. Всъщност тя не искаше да изгуби изцяло своето малко момче, при това да го загуби заради жена, достатъчно възрастна да й бъде сестра, й се струваше гротескно.
Беше разговарял с Амелия за евентуално тяхно пътуване до Питсбърг, но тя бе отвърнала, че не иска да пришпорва събитията. И с нея не беше лесно.
Двете жени имаха и противоположни становища за факта, че бе станал механик. Амелия открито се тревожеше до смърт през цялото време, докато той беше в Портобело — още повече пък сега, след клането, — докато майка му се отнасяше към това като към някаква безмозъчна втора работа, която трябва да върши, макар да му пречеше на истинската. Никога не прояви любопитство какво точно става там. Амелия следеше действията на частта му с целенасоченото внимание на войскарче. (Тя никога не си признаваше това, Джулиан смяташе, че го прави, за да му спести вълненията, но тя често се изтърваваше и питаше за неща, които никой не би разкрил, ако чисто и просто си гледа новините.)
Неочаквано най-сетне му светна, че Хейс, а и всички останали във факултета, знаеха или се досещаха, че между тях има нещо, като съдеха по поведението на Амелия, докато него го нямаше. Иначе те двамата бачкаха здраво (но се и забавляваха), като играеха ролята на „просто приятели“, когато идваха заедно на работа. Може би публиката им бе наясно със сценария.
Всичко това беше вече част от миналото. Нямаше търпение да отиде в клуба и да види как хората ще реагират на новината. Но му оставаха още няколко часа, ако искаше да даде на Марти достатъчно време да ги подготви. Не му се работеше. Дори не му се искаше да отговори на съобщенията, затова се отпусна на дивана и пришпори куба да тършува.
Кубът имаше вградена самообучаваща се програма, която анализираше всеки негов избор и от списъка на онова, което харесваше, си съставяше схема на предпочитанията му, по която търсеше в 1800-те налични канала. Проблемът бе, че нямащ обратна връзка с тази програма; единственият й приток на данни са твоите предпочитания. През първата година, след като бе призован в армията, Джулиан гледаше със захлас филми отпреди век, може би за да избяга в свят, където хората и събитията се деляха простичко на добри и лоши. Затова сега, докато търсеше, уредът услужливо предложи сума филми с Джими Стюарт и Джон Уейн, а Джулиан, от своя страна, бе разбрал чрез обективно наблюдение, че нямаше смисъл да му крещи.
Хъмфри Богарт като Рик. Превключи. Джими Стюарт на път за Вашингтон. Превключи. Пътуване към лунния южен полюс, през очите на кацналите там роботи. Бе изгледал повечето от филма преди две години, но щеше да е интересно да се види отново. Освен това така машината се депрограмираше.
Когато влязох в помещението, всички обърнаха погледи към мен, но предполагам, че биха го сторили при каквито и да е обстоятелства. Може би ме гледаха малко по-дълго от обичайното.
Имаше празно място на масата на Марти, Реза и Франклин.
— Скри ли я на сигурно място? — попита Марти.
Кимнах.
— Ще излезе оттам веднага щом й разрешат да върви. Трите жени, с които споделя стаята, сякаш са излезли направо от „Хамлет“.
— „Макбет“ — поправи ме Реза. — Ако имаш предвид стари вещици. Или са някакви сладки лунатички със склонност към самоубийство?
— Старици. Тя изглежда добре. Пътуването от Гуадалахара не беше тежко, просто беше дълго. — Начумереният сервитьор с артистично изпоцапаната тениска се наведе напред. — Кафе — рекох и видях как Реза прави физиономия на престорен ужас. — И кана „Риоха“.
Наближаваше краят на месеца и онзи понечи да иска картата ми с купони, но после ме позна и се затътри обратно.
— Дано продължиш службата си — каза Реза. Погледна номера ми и набра цената на цялата кана.
— Портобело ще ме призове.
— Казаха ли кога ще я изпишат? — попита Марти.
— Не, утре заран ще я прегледа невролог. Тя ще ми се обади.
— Нека се обади и на Хейс. Казах му, че всичко ще е наред, но той продължава да нервничи.