— Той си нервничи винаги.
— Познава я по-отдавна, отколкото ти — рече тихо Франклин. И той като Марти…
— Поразгледа ли Гуадалахара? — попита Реза. — Тъна ли в охолство?
— Не. Само малко се поразходих. Не стигнах до стария град или пък в онзи с Т, как му беше името?
— Тлакепаке — рече Реза. — Аз прекарах вълнуваща седмица там.
— Откога сте заедно с Блейз? — попита Франклин. — Ако нямаш нищо против въпроса ми.
„Заедно“ едва ли бе точната дума.
— Близки сме от три години. Приятели отпреди още две.
— Блейз му бе консултант.
— За доктората ли?
— За след доктората — отвърнах.
— Точно така — усмихна се леко Франклин. — Ти дойде от Харвард.
— Сега би трябвало да ме попитате дали намеренията ми са почтени. Отговорът е, че нямаме никакви намерения. Не и докато не приключи военната ми служба.
— И кога ще стане това?
— След около пет години, ако войната не свърши.
— Блейз ще стане на петдесет.
— Всъщност на петдесет и две. Аз ще съм на трийсет и седем. Може би това ви смущава повече, отколкото нас самите.
— Не — отвърна той. — Би могло да смущава Марти.
Марти го погледна строго.
— Какво пи досега?
— Обичайното. — Франклин му показа дъното на празната си чаена чаша. — Колко време мина?
— Желая ви само най-доброто — обърна се Марти към мен. — Знаеш го.
— Осем години, девет?
— Боже мой, Франклин, да не си бил териер в предишния си живот? — Марти поклати глава, сякаш да проясни мисълта си. — Всичко бе свършило още преди Джулиан да дойде във факултета.
Сервитьорът пристъпи плахо с виното и трите чаши. Усетил напрежението, той наля чашите колкото е възможно по-бавно. Всички го гледахме мълчаливи.
— И така — рече Реза, — какво ще кажете за „Ойлърс“?
Неврологът, който дойде да прегледа Амелия следващата сутрин, бе прекалено млад, за да е получил степен в каквато и да е дисциплина. Имаше козя брадичка и пъпчива кожа. Половин час й задава отново и отново едни и същи въпроси.
— Къде и кога сте родена?
— На 12 август 1996 година в Стърбридж, Масачузетс.
— Как се казва майка ви?
— Джейн О’Бейниън Хардинг.
— Къде завършихте начално училище?
— В „Натън хейл“, Роксбъри.
Той замълча за кратко.
— Последния път казахте Брийзууд. В Стърбридж.
Тя пое дълбоко въздух, сетне издиша.
— Преместихме се в Роксбъри през 2004-та. Или може би 2005-а.
— Аха. А гимназия?
— В „О’Брайънт“. Научно-математическо училище „Джон Д. О’Брайънт“.
— Това в Стърбридж ли е?
— Не, в Роксбъри! И прогимназия карах в Роксбъри. Вие нали не сте…
— Какво бе моминското име на майка ви?
— О’Бейниън.
Той записа нещо дълго в бележника си.
— Добре. Изправете се.
— Какво?
— Станете от леглото, моля. Изправете се.
Амелия седна и предпазливо спусна крака на пода. Направи няколко несигурни стъпки и загърна халата си.
— Замаяна ли се чувствате?
— Малко. Разбира се.
— Вдигнете ръце, моля ви.
Тя го направи и халата й се разтвори отзад.
— Хубаво задниче, миличка — изквака старицата от съседното легло.
— Искам сега да затворите очи и бавно да срещнете върховете на пръстите си.
Тя опита, но не улучи; отвори очи и видя, че бе сбъркала с повече от три-четири сантиметра.
— Опитайте отново — рече той.
Този път два от пръстите се срещнаха.
Той записа няколко думи в ноутбука си.
— Добре. Можете вече да си вървите.
— Какво?
— Свободна сте. Минете пътем с купонната си карта през рецепцията.
— Но… няма ли да ме прегледа лекар?
Той се изчерви.
— Не ме ли смятате за лекар?
— Не. Лекар ли сте?
— Имам квалификацията да ви изпиша. Свободна сте.
Обърна се и излезе.
— Ами дрехите ми? Къде са дрехите ми?
Лекарят сви рамене и изчезна зад вратата.
— Опитай онзи шкаф, миличка.
Амелия провери всички шкафове, движеше се скърцащо бавно. Имаше купчина чисти чаршафи и нощници, но нямаше и следа от кожения куфар, с който бе отишла в Гуадалахара.