— Сигурно някой ги е взел — рече друга старица. — Навярно онова чернокожо момче.
Разбира се, спомни си изведнъж тя: бе помолила Джулиан Да го отнесе у дома. Беше ценен, ръчна изработка, а тук не можеше да го прибере на сигурно място.
Какви още дреболии бе забравила? Научно-математическото училище „Джон Д. О’Брайънт“ бе на улица „Дю Дъдли“. Кабинетът й в лабораторията бе 12–334. Какъв бе номерът на Джулиан? Осем.
Взе чантичката с тоалетните си принадлежности от банята и извади минителефона си. Плочката с числата бе изцапана с паста за зъби. Изчисти я с крайчеца на чаршафа си, седна на леглото и набра номер 08.
— Господин Клас има лекции — отвърна телефонът. — Спешно ли е?
— Не, следва съобщение. — Тя направи кратка пауза. — Скъпи, донеси ми нещо за обличане. Изписаха ме.
Остави телефона, протегна ръка и опипа металния диск в основата на черепа си. Изтри внезапно бликналите сълзи и измърмори:
— По дяволите!
Едра, ъгловата сестра докара количка със съсухрена дребна китайка.
— Какво става тук? — попита тя. — Това легло трябваше да е свободно.
Амелия се разсмя. Мушна книгата на Чандлър и тоалетната си чантичка под мишница и излезе в коридора.
Потрябва ми известно време да открия Амелия. Стаята й бе пълна със свадливи старици, които или нищо не отговаряха, или ми даваха погрешна информация. Тя, разбира се, бе в счетоводството. Не трябваше да плаща нищо за медицинското обслужване или стаята, но й бяха вписали двете яденета, които не ставаха за ядене.
Това беше може би последната капка, която преля. Когато й дадох дрехите, тя яростно съблече светлосинята болнична нощница. Отдолу не носеше нищо. В чакалнята имаше осем или десет души.
Бях поразен. Това ли бе моята достолепна Амелия?
На рецепцията стоеше млад мъж с пръстенчета. Той се изправи.
— Почакайте! Вие… вие не можете да постъпвате така!
— Погледни ме! — Облече първо блузата си, сетне бавно започна да я закопчава: — Изритаха ме от стаята. Няма къде да…
— Амелия… — Тя не ми обърна внимание.
— Вървете в дамската тоалетна. Веднага!
— Не, благодаря.
Тя се опита да застане на един крак и да обуе чорап, но залитна и едва не падна. Подадох й ръка. Публиката бе уважително мълчалива.
— Ще повикам охраната.
— Не, няма. — Тя отиде до него — по чорапи, но все още гола от глезените до кръста. Беше с инч или два по-висока от него и го гледаше от горе на долу. Той също гледаше надолу, сякаш никога досега не бе виждал окосмен триъгълник да докосва писалището му. — Ще направя сцена — рече тихо тя. — Можеш да бъдеш сигурен.
Той седна, отваряше и затваряше уста, но от нея думи не излизаха. Тя навлече панталона и чехлите си, взе нощницата и я хвърли в рециклиращата машина.
— Джулиан, тук не ми харесва. — Протегна ръка. — Хайде да идем да обезпокоим някого другиго.
Стаята бе потънала в тишина, докато не се отдалечихме по коридора, сетне изведнъж избухна в разноглас хор. Амелия гледаше право напред и се усмихваше.
— Кофти ден?
— Кофти място — намръщи се тя. — Наистина ли направих онова, което си мисля, че направих?
Огледах се и прошепнах:
— Тук е Тексас. Не знаеш ли, че е забранено да показваш задника си на чернокож?
— Винаги го забравям. — Тя се усмихна нервно и обгърна ръката ми. — Ще ти пиша всеки ден от затвора.
Навън имаше свободно такси. Мушнахме се бързо в него и Амелия му даде моя адрес.
— Нали там е чантата ми?
— Да… но можех да ти я донеса. — Моята квартира бе в пълна бъркотия. — Не съм съвсем готов за любезни гости.
— Не попадам в графата „Гости“ — разтърка очи тя, — и съвсем сигурно — в графата „Любезни“.
Всъщност квартирата ми бе в пълен хаос отпреди две седмици, когато заминах за Портобело, и оттогава нямах време да направя нищо, освен да го задълбоча. Влязохме в една стая, поразена от бедствие: десет на пет метра, заети от хаос: купища хартия и четива върху всяка хоризонтална повърхност, включително и върху леглото; купчина дрехи в единия ъгъл, естетично уравновесена с куп чинии в мивката. Бях забравил да изключа кафеварката, когато тръгнах за университета, затова горчивата миризма на изгоряло кафе добавяше своя принос към общата атмосфера на мухъл.