Тя се засмя.
— Знаеш ли, по-лошо е, отколкото очаквах.
Беше идвала само два пъти, но и двата пъти бях осведомен предварително.
— Знам. Имам нужда от жена, която да се развърти тук.
— Не. Нуждаеш се от галон бензин и клечка кибрит. — Тя огледа стаята и поклати глава. — Слушай, вече се знае за нас, хайде да се нанесем двамата.
Сетих се за сцената със стриптийза.
— Ъ-ъ-ъ… тук наистина няма достатъчно място.
— Не тук — засмя се тя. — При мен. Можем да кандидатстваме за апартамент с две спални.
Разчистих един стол и я отведох до него. Тя се отпусна предпазливо.
— Гледай сега, знаеш колко много искам да заживеем заедно. Не е да не сме говорили за това.
— Тогава? Дай да го направим.
— Не… хайде засега да не вземаме никакви решения. Поне няколко дена.
Тя погледна през рамото ми към прозореца зад мивката.
— Аз… значи мислиш, че съм смахната.
— По-скоро импулсивна.
Седнах на пода и я погалих по ръката.
— Необичайно е за мен, нали? — Тя затвори очи и разтърка чело. — Може би още съм под въздействието на лекарствата.
Надявах се да е така.
— Сигурно. Трябват ти още няколко дни почивка.
— Ами ако са направили операцията през куп за грош?
— Не са. Иначе нямаше да говориш и да вървиш.
Тя ме потупа по ръката, все още зареяла поглед нанякъде.
— Да, разбира се. Имаш ли някакъв сок или нещо подобно?
Намерих в хладилника малко бял гроздов сок и налях на двама ни по чашка. Чух шум от отварянето на цип и се обърнах, но се оказа ципът на кожения й куфар.
Занесох й напитката. Гледаше втренчено, бавно ровеше из куфара.
— Да не би да липсва нещо?
— О, не. Или пък може би да. Проверявам главно паметта си. Помня как събирах багажа си. Пътуването. Разговора си с д-р… хм, Спенсър.
Направи няколко крачки заднешком, поопипа зад себе си и седна бавно на леглото.
— Сетне всичко се размазва — знаеш ли, бях някак си будна, когато оперираха, виждах множество лампи. Брадичката и лицето ми бяха в подплатена рамка.
Седнах до нея.
— И аз помня това, когато ми инсталираха жака. Помня и звука от пробиването.
— И миризмата. Знаеш как е, усещаш миризмата от отварянето на собствения си череп. Но не ти пука.
— Упойката — рекох.
— Това е част от ситуацията. Другото е от голямото очакване. — (Е, в моя случай това го нямаше.) — Чувах ги как си говорят — лекарят и някаква жена.
— За какво говореха?
— Беше на испански. Разговаряха за приятеля й и… за обувки или нещо такова. Сетне всичко потъна в мрак. Май първо бе в бяло, а после — в черно.
— Питам се дали е било преди или след като са инсталирали жака.
— След, определено след. Наричат го мост, нали?
— Да, от френски — pont mental.
— Чух го да казва ahora, el puente — след което натиснаха наистина силно. Усетих го с брадичката си, върху възглавничката.
— Помниш много повече от мен.
— Това комай е всичко. Приятелят, обувките и сетне — щрак. В следващия миг вече лежах на легло, не можех да помръдна и да говоря.
— Това сигурно е било ужасно.
Тя се намръщи, припомняше си.
— Всъщност не беше. Бе като огромна… умора, вкочанясване. Сякаш бих могла да помръдна крака и ръце, да заговоря, ако наистина искам. Но усилието щеше да е страхотно. Навярно се е дължало на въздействащите върху настроението лекарства, за да ме предпазят от паниката. Непрекъснато мърдаха ръцете и краката ми и ми крещяха някакви глупости. Сигурно на английски, до просто не можех да разбера акцента им при състоянието, в което се намирах.
Подкани ме с ръка и аз й подадох гроздовия сок. Тя отпи.
— Ако си спомням точно… бях наистина много раздразнена, че не щат да си отидат и да ме оставят да си лежа на мира. Но не казах нищо, защото не исках да им доставя удоволствието да ме чуят да се оплаквам. Странно, че си спомням това. Бях наистина съвсем инфантилна.
— Не пробваха жака, нали?
Погледът й стана някак отнесен.
— Не… Д-р Спенсър ми каза за това по-късно. При моето състояние било по-добре да почакам и първото включване да е с някого, когото познавам. И секундите имат значение, обясни ли ти го?
Кимнах.
— Експонентно увеличение на броя на невралните връзки.