— И така, лежах дълго в затъмнената стая; предполагам, че съм изгубила представа за времето. После всички неща, които се случиха преди… преди да се включим двамата с теб, помислих си, че всичко е сън. Изведнъж всичко бе обляно в светлина, двамина ме вдигнаха и завързаха китките ми и заплувахме от стая в стая.
— С количка.
Тя кимна.
— Усещането беше като от левитация — спомням си, че си помислих: „Аз сънувам“, и бях решена да му се насладя. Появи се образът на Марти, заспал на стола си, приех го като част от съня си. После дойдохте ти и д-р Спенсър — добре, ти също бе част от съня… После всичко изведнъж се превърна в реалност.
Тя се клатеше напред-назад, като си припомняше момента, в който бяхме включени. — Не, не бе реалност. Напрежение. Объркване.
— Помня — рекох. — Раздвоеният образ, как виждаш себе си с очите на другия. В първия миг не можа да се познаеш.
— А ти ми каза, че с повечето хора става така. Искам да кажа, че ми го предаде с една дума или някак си без думи. После всичко изведнъж дойде на фокус и ние бяхме… — Тя закима ритмично, прехапала долната си устна. — Бяхме едно цяло. Бяхме едно… нещо.
Тя взе дясната ми ръка в своите длани.
— После трябваше да говорим с доктора. И той каза, че не можем, че няма да ни позволи. — Вдигна ръката ми към гръдта си, така, както бе в онзи последен миг, и се наведе напред. Но не ме целуна. Опря брадичка върху рамото ми и прошепна с треперещ глас: — Никога няма да го изпитаме отново, нали?
Машинално се опитах да й подам гещалт, така, както ако си включен, за това, че ще може да опита отново след няколко години, за това, че Марти разполага с цялата информация за нея, за частичното възстановяване на невронните връзки, тъй че бихме могли да опитаме, че би трябвало да опитаме; и частица от секундата по-късно осъзнах: не, не бяхме включени; тя би могла да чуе нещо, само ако го изрека.
— Повечето хора не са го изпитвали и веднъж.
— Може би са по-добре така — рече приглушено тя и захлипа тихичко. Ръката й се плъзна нагоре, стисна врата ми и поглади жака.
Трябваше да кажа нещо.
— Виж… възможно е да не си изгубила всичко. Възможно е все още там да е останала някаква част от способността за връзка.
— Какво имаш предвид? — Обясних й, че някои от невроните си намират път към рецепторната област на жака.
— Каква част може да е останала?
— Нямам и най-малка представа. Дори не бях чувал за това допреди няколко дена.
Макар да бях напълно сигурен, че някои от „джилките“ сигурно бяха в такова състояние, неспособни да осъществят истински дълбока връзка… Ралф ми бе предал спомени за някои, които почти не можеха да се включат.
— Трябва да опитаме. Къде бихме могли… можеш ли да донесеш екипировката от Портобело?
— Не, никога не бих могъл да я изнеса от базата.
— Хм… Може би ще намерим начин да се промъкнем в болницата…
Засмях се.
— Няма нужда да се промъкваме никъде. Просто си наемаме за известно време кабина в някое от жак-заведенията.
— Но аз не искам така. Искам да го направя с теб.
— Тъкмо това имах предвид! Има двойни кабини — за вселените на двама души. Двамата се включват и отиват заедно някъде.
„Джилките“ водеха там своите клиенти. Можеш да се чукаш на парижките улици, да се рееш в космоса, да се спускаш с кану по бързеите. Ралф ни носеше най-странни спомени.
— Хайде да идем и да го направим.
— Още си отпаднала от болницата. Защо не починеш ден-два и тогава…
— Не! — Тя се изправи. — Докато ние си седим тук и си говорим, връзките може би отслабват. — Тя вдигна слушалката на телефона и набра две числа; знаеше кода ми за такси. — Навън ли да те чакам?
Станах и я последвах към вратата, обзет от страх, че съм направил голяма грешка.
— Виж какво, не очаквай кой знае колко.
— О, не очаквам нищо. Просто трябва да опитам, да разбера.
Изглеждаше прекалено нетърпелива за човек без особени очаквания.
Беше заразително. Докато чакахме таксито, аз преминах от мисълта „Е, добре, поне ще получим положителен или отрицателен отговор“ до пълната увереност, че там ще почувстваме поне нещичко. Марти бе казал, че ако не друго, ще има плацебо ефект.
Не можех да дам на таксито точен адрес, тъй като бях ходил там само веднъж. Но го попитах дали знае квартала, където се намираха жак-заведенията, току до университета, и той отвърна положително.