След като всичко бе натъпкано в кашони и апартаментът на Джулиан бе почистен достатъчно, за да задоволи собственика, извикаха Реза с колата му. Той сгълча Джулиан, че не го бе повикал по-рано да им помогне, а Джулиан откровено си призна, че не се бе сетил.
Амелия слушаше разговора им с интерес, а след седмица щеше да изтъкне, че са имали достатъчно причини да се справят сами, това бе донякъде свещен труд — или дори нещо по-простичко: свиване на гнездо. Но онова, което каза, след като Джулиан затвори телефона, беше:
— Ще са му необходими цели десет минути да дойде — и го поведе веднага към дивана за едно последно бързо в неговата квартира.
Пренесоха се само с два курса. След второто пътуване Реза и Джулиан останаха за малко насаме и когато Реза предложи да им помогне да разопаковат, Джулиан му отвърна, че може би Блейз ще поиска да си легне.
Което и стана. Строполиха се изтощени на леглото и спаха до зазоряване.
Веднъж или два пъти през годината не събират големите между смените; просто, ни имобилизираха един по един и дубльорите на механиците се прехвърляха от „бръснарския стол“ направо в клетката — тъй нареченият „горещ трансфер“. Това означаваше, че става нещо интересно, тъй като ние обикновено не работим в оперативния район, в който действа взводът ловци-убийци на Сковил.
Сковил обаче беше в лошо настроение, защото нищо не се бе случило. За девет дена бяха ходили до три различни места за засади, но не откриха нищо друго освен буболечки и птици. Очевидно бе отбиване на номера, губивреме.
Той изпълзя от клетката и тя се затвори за 90-секундния си цикъл на почистване.
— Приятно прекарване — рече Сковил. — Вземи си нещо за четене.
— А, мисля, че ще ни зададат някоя мръсна задачка.
Той кимна мрачно и си тръгна, като накуцваше. Не биха предприели горещ трансфер, ако имаха друг избор. Тъй че сигурно бе нещо важно, което ловците-убийци не биваше да узнаят.
Клетката се отвори, аз се намъкнах в нея, набързо нагласих мускулните сензори, включих ортотиката и кръвния шунт. След това затворих черупката и включих жака.
В първия миг човек винаги се чувства дезориентиран, а при горещия трансфер загубата на ориентация е още по-чувствителна; като командир на взвода аз влязох пръв и изведнъж се оказах свързан с група относително непознати. Познавах бегло взвода на Сковил, тъй като прекарвах един ден месечно свързан леко с него. Но не знаех всички интимни подробности на техния живот, а и не изгарях от желание да ги узная. Озовах се във вихъра на своеобразна сапунена опера — натрапник, който изведнъж научава всички семейни тайни.
Моите хора ги подменяха двама по двама. Опитах се да се съсредоточа върху конкретния проблем, който се състоеше в това, да охранявам двойките големи през двете минути на уязвимост по време на имобилизацията, което бе лесно. Освен това опитах да установя връзка по вертикала с командира на ротата и да разбера какво всъщност става. Какво бе онова, което трябваше да извършим в такава секретност, че Сковил да бъде оставен на тъмно?
Отговор не последва, докато всички от моя взвод не заеха местата си. Отговорът дойде в гещалт порции, докато машинално оглеждах утринната джунгла, да забележа някакви признаци за тревога: във взвода на Сковил имаше шпионин. И не доброволен: нечий жак бе подслушван в реално време.
Би могло да бъде и самият Сковил, затова не му съобщиха нищо. Командването на бригадата бе предприело сложна манипулация, всички от взвода бяха дезинформирани за местоположението на засадата. Когато противникът се появеше сякаш отникъде, щяха да научат през кого става изтичането на информация.
Въпросите ми бяха повече, отколкото отговорите на ротния командир. Как биха контролирали целия поток от обратна информация? Ако деветима души смятат, че се намират в точка А, а един мисли, че е в точка Б, няма ли да се получи очевидното объркване?! Как преди всичко противникът би могъл да подслушва наш жак? Какво щеше да стане с механика, който евентуално би пострадал?
На последния въпрос тя имаше отговор. Щяха да го изследват и да извадят жака му, след което той щеше да си дослужи като техник или кашик, в зависимост от случая. Предположих, че ще зависи от това, дали той ще може да преброи сам до двайсет, без да си събуе обувките и чорапите. Военните неврохирурзи правеха далеч по-малко от д-р Спенсър.