Ако имахме късмет, нямаше да е така. След като вратата се затръшна, разбрах в общи линии каква ще е задачата — нещо като парад или демонстрация на сила в градски район, която трябваше да напомни, че виждаме всичко, че знаем всичко. Целта ни бе районът Ел Норте в Либерия, където по странно стечение на обстоятелствата бунтовниците бяха доста активни, а същевременно имаше и висока концентрация на англосаксонски потомци. Те бяха смесица от по-стари американци, преселили се след пенсиониране в Коста Рика, както и деца и внуци на по-ранни преселници. „Педросите“ смятаха, че присъствието на множеството гринговци ще ги предпази. Ние трябваше да им покажем обратното.
Но ако противникът не се мернеше пред очите ни, нямаше да имаме проблеми. Заповедите ни бяха да използваме сила „само в отговор на вражески действия.“
Тъй че бяхме едновременно и стръв, и кукичка. Ситуацията не изглеждаше никак приятна. Бунтовниците в провинция Гуанакасте бяха доста зле и напираха сами да демонстрират сила. Предполагах, че командването е взело това предвид.
Носехме някои допълнителни средства за борба с безредици — газови гранати и няколко спъващи устройства. Те изхвърлят снопове лепкави въженца, които не позволяват да се върви; десет минути по-късно въженцата внезапно сами се изпаряват. Дадоха ни още допълнително зашеметяващи гранати, но не смятах, че бе уместно да се използват против цивилно население. Като пукнеш на някого тъпанчетата, можеш ли да очакваш да ти е благодарен, че не си му сторил нещо по-лошо? Нито едно от оръжията за борба с безредиците не бе приятно, но това бе единственото, което водеше до трайни увреждания. Освен ако не те прегази някой камион, докато се клатушкаш, ослепен от сълзотворен газ. Или пък ако не вдишаш газ, който предизвиква повръщане, и не се задушиш в собствения си бълвоч.
Приближихме града на височината на дърветата — вертолетът и два летящи голема в плътна и бавна формация, вдигнали шум, колкото древния шотландски дух на смъртта. Предполагам, че това бе добре пресметнато от психологическа гледна точка: демонстрация, че не се боим, а в същото време и да поразтресем прозорците им. Но отново се запитах дали не ни използваха като примамка. Ако някой стреляше по нас, не се съмнявах, че за броени секунди небето щеше да се изпълни с летящи големи. Противникът сигурно също бе предвидил това.
След като кацнат и излязат от ’коптера, 29-имата големи лесно могат да унищожат сами града и без подкрепа от въздуха. Като част от нашето шоу се предвиждаше да демонстрираме „обществена работа“: едно каре от жилищни сгради трябваше да бъде сринато до основи. Можехме да спестим на града големи разходи в строителството или разчистването на ненужни сгради. Просто отиваш и ги изтриваш от лицето на земята.
Кацнахме леко на градския площад, летящите големи бяха виснали над нас, и дебаркирахме в параден строй: в редица по трима, последната — минус един. Наблюдаваха ни само пръснати тук-там граждани, което не изненада никого. Няколко любопитни хлапета и непокорни юноши, както и възрастни хора, които живееха в парка. Неколцина полицаи; както се оказа, почти всички от полицейските сили в града ни чакаха в зоната ни за демонстрация.
Сградите, обрамчили площада, бяха със старинна колониална архитектура, привлекателни върху фона на геометрично правилните здания от метал и стъкло. Тъмните стъкла на тези модерни сгради можеха да скрият цял град зрители, а може би и снайперисти. Докато вървяхме с вдървената крачка на роботи, повече от всякога усещах реалността на факта, че съм един кукловод, който се намира на двеста мили разстояние — ако се появяха пушки на всички прозорци и откриеха огън по нас, никой нямаше да бъде убит, освен ако не отвърнехме със същото.
Престроихме се внимателно във формация „въртяща се врата“, докато минавахме по старинен мост, за да не я оплескаме, като го срутим и паднем в ромолящия под него поток, сетне отново заехме стария строй и продължихме — тряс, тряс, тряс — с шум, който би трябвало да е заплашителен. Не видях дори куче да избяга. Ако е имало ужасени от гледката, то им се е случило у дома.
След като минахме през безличната анонимност на центъра, се озовахме в жилищен район, може би обитаван от хора от средната класа, всички къщи бяха скрити зад варосани огради. Кучета пазачи лаеха подир отекващите ни стъпки, на няколко места засякохме камери, които ни следяха.