— Значи сте стари приятели.
— Не, сега се запознахме. Исках да запазя срещата ни в тайна.
Отнесохме питиетата си до едно празно сепаре и седнахме.
— Нека да опитам да ти…
— Убих човек.
— Какво?
— Убих едно момче, цивилно. Застрелях го чрез моя голем.
— Но как можа? Мислех си, че не се налага да убиваш дори войници.
— Стана случайно.
— И как, да не би да го прегази или нещо подобно?
— Не, с лазера…
— Значи „случайно“ го застреля с лазер?
— С куршум. Целех се в краката му.
— Невъоръжен цивилен?
— Въоръжен беше — той също стреляше с лазер. Беше истинска лудница, тълпа извън всякакъв контрол. Заповядаха ни да стреляме по всекиго, който държи оръжие.
— Но той не би могъл да те нарани. Само машината.
— Той стреляше като луд — излъгах; или почти излъгах. — Сам би могъл да убие десетки хора.
— Не можеше ли да стреляш по оръжието му?
— Не, беше тежък „Нипонекс“. Те са с „аблар“ — имат бронирано покритие. Разбираш ли, аз се целех в коленете му, но някой го блъсна изотзад. Той залитна напред и куршумът го удари в гърдите.
— Значи е било нещо като производствена авария. Той не би трябвало да си играе с играчките за възрастни.
— Щом искаш да гледаш на случилото се по такъв начин…
— А ти как би погледнал на подобно нещо? Ти си натиснал спусъка.
— Това е пълна глупост. Не знаеш ли какво стана в Либерия вчера?
— В Африка? Бяхме прекалено заети, за да…
— Има Либерия и в Коста Рика.
— Ясно. И момчето е било там.
— Заедно с още хиляди. За които може да се говори в минало време. — Отпих дълга глътка уиски и се закашлях. — Някакви екстремисти бяха убили неколкостотин деца и го бяха направили да изглежда така, сякаш ние сме го сторили. Това само по себе си беше ужасно. После тълпата ни нападна и… и… се задействаха мерките за борба с безредиците. Би трябвало да са в лека форма, но причиниха смъртта на още стотици хора, сгазени от тълпата. Започнаха да стрелят, разстрелваха собствените си хора. Затова ние, ние…
— О, Боже мой. Извинявай — рече тя с треперещ глас. — Ти се нуждаеш от истинска подкрепа, а аз идвам тук цялата наострена от умора и погълната от работата си. Горкичкият… беше ли при психиатър?
— Да. Много ми помогна. — Взех кубче лед от чая и го пуснах в уискито. — Каза, че ще го превъзмогна.
— Ще успееш ли?
— Разбира се. Даде ми и някакви хапчета.
— Ами тогава внимавай, не смесвай хапчетата с пиячката.
— Добре, докторе. — Опънах една хладна глътка.
— Сериозно говоря. Безпокоя се.
— Аха, аз също. — Разтревожен, уморен. — Та какво правите с този Пит?
— Но ти да не би да…
— Ще ми се просто да сменим темата. За какво те извика той?
— Заради проекта „Юпитер“. Оспорва някои основни космологични положения.
— Но защо теб? Навярно всички от Макро надолу знаят повече за космологията — аз самият знам повече, дявол да го вземе!
— Така е. Но точно за това е избрал мен: всички по-старши са участвали в планирането на Проекта и са постигнали консенсус за… определени негови аспекти.
— Какви аспекти?
— Не мога да ти кажа.
— О, хайде, хайде.
Тя взе чашата си с чай, но не отпи, а се взря в нея.
— Защото на практика не можеш да пазиш тайна. Целият ти взвод ще узнае, веднага щом се включите.
— Ще научат, грънци. Никой от взвода не може да направи разлика между числото на Хамилтън и хамбургер. Могат да схванат нещо в технически аспект от моята емоционална реакция и толкоз. Никакви технически подробности; за тях ще е все едно нещо написано на старогръцки.
— Става дума тъкмо за емоционалните ти реакции. Не мога да кажа нищо повече. Не ме питай.
— Добре де, добре. — Отпих още една глътка уиски и натиснах бутона за поръчки. — Хайде да хапнем нещо.
Тя си поръча сандвич със сьомга, а аз взех хамбургер и още едно уиски, двойно.
— Значи сте напълно непознати. Не сте се срещали досега.
— Какво имаш предвид?
— Само това, което попитах.