— Запознах се с него преди може би петнайсет години на един колоквиум в Денвър. Ако искаш да знаеш, тогава живеех с Марти. Той отиде в Денвър; а аз се регистрирах покрай него.
— Аха.
Допих първото си уиски.
— Джулиан, не се разстройвай от това. Няма нищо. Той е стар и дебел и е по-невротизиран от теб.
— Благодаря. Значи, кога ще се върнеш у дома?
— Утре имам лекции. Тъй че ще се върна сутринта. После ще дойда пак тук в сряда, ако имаме да свършим още работа.
— Разбирам.
— Виж какво, не казвай на никого, че съм тук, особено на Марти.
— Ще ревнува ли?
— Каква ти ревност? Казах ти, че няма нищо… — Тя се отпусна назад. — Работата е в това, че Питър е в спор с него — на страниците на „Физикс ривю летърс“. Мога да изпадна в положение да защитавам Питър против собствения си шеф.
— Страхотна крачка в кариерата.
— Това е по-важно от кариерата. То е… ами, не мога да ти кажа.
— Защото съм толкова невротизиран ли?
— Не, не за това. Изобщо не е за това. Аз просто… — Поръчката ни дойде до сепарето, тя зави сандвича си в салфетка и се изправи. — Чуй, напрежението върху мен е по-голямо, отколкото можеш да проумееш. Ще се оправиш ли? Трябва да се връщам.
— Разбира се. Знам какво означава работа.
— Това е нещо повече от работа. Ще ми простиш по-късно. — Тя се измъкна от сепарето и ме целуна дълго. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ще трябва да поговорим пак за онова момче. И за всичко останало. Междувременно си вземай хапчетата, отпусни си.
Гледах подире й — как бързешком си тръгна.
Хамбургерът миришеше на хубаво, но вкусът му бе като на мърша. Отхапах, но не можах да преглътна. Изплюх тайничко хапката в салфетка и изпих двойното уиски на три глътки. После позвъних за още едно, но масата ми отговори, че не може да ми сервира алкохол до един час.
Взех метрото до летището, пийнах на още две места, докато чаках самолета за вкъщи. Едно питие в самолета и гадна дрямка в таксито.
Като се прибрах у дома, намерих половин бутилка водка и я налях в чаена чаша, пълна с кубчета лед. Разбърках я, докато съдържанието й не стана приятно студено. След това изпразних шишенцето с хапчетата и ги подредих в седем купчинки по пет.
Успях да изгълтам шест купчинки с по една глътка водка за всяка. Преди да глътна седмата, се сетих, че трябва да оставя бележка. Дължах на Амелия поне това. Но когато се опитах да се изправя и да потърся някаква хартия, краката ми не ме слушаха — бяха омекнали като кренвирши. Обмислих положението набързо и реших просто да взема останалите хапчета, но не можах — ръката ми се люлееше като махало. Пък и без това не можех да фокусирам погледа си върху хапчетата. Облегнах се назад — усещах покой, свобода, сякаш се реех в космоса. Хрумна ми, че това ще е последното нещо, което изобщо ще изпитам и нямах нищо против. Беше далеч по-добре, отколкото да погна всичките онези генерали.
Амелия подуши урина, когато отключи вратата осем часа по-късно. Тичешком обиколи стаите и най-накрая го откри в библиотечния будоар, хлътнал ничком в любимия й стол, последната купчинка от пет хапчета стоеше пред него, заедно с празната стъкленица и наполовина пълната чаша с топла, разредена с вода водка.
Като ридаеше, тя опипа шията му, да потърси пулс, стори и се, че го долавя леко. Плесна му два шамара, твърде силни поради истерията й, но той не реагира.
Обади се на 911, казаха й, че всички екипи са на адреси, да ги очаква след час. Затова позвъни в спешното отделение в университетското градче, обясни положението и каза, че ще го откара там. След което извика такси.
Вдигна го от стола и се опита да го подхване под мишниците, помъкна го от будоара, като залиташе. Не беше достатъчно силна, за да го носи по този начин, затова го хвана за краката и го затегли из апартамента. На входната врата едва не се блъска гърбом с едър студент, който й помогна да го отнесе до таксито, после я придружи до болницата, като й задаваше въпроси, на които тя отговаряше едносрично.
Двама санитари и лекар чакаха на входа на спешното. Претърколиха тялото върху количка, докторът му сложи две инжекции, една в ръката и една в гърдите. Като направи втората, Джулиан изстена и потрепери, очите му се отвориха, но се видя само бялото им. Лекарят каза, че това бил добър признак. Щели да разберат дали ще се оправи след ден; тя можела да чака тук или да си върви у дома.
Направи и двете. Взе такси с услужливия студент до жилищния блок, прибра си бележките и работите на студентите за предстоящите лекции и се върна в болницата.