В чакалнята нямаше никого. Взе чаша кафе от машината и седна на края на едно канапе. Всички студентски работи бяха оценени. Прегледа бележките си за лекциите, но не можеше да се съсредоточи върху тях. Щеше да й бъде трудно да се върне към обичайната преподавателска дейност, дори ако се бе върнала при нормалния Джулиан. Ако Питър бе прав, а тя бе сигурна, че е прав, с проекта „Юпитер“ бе свършено. Той трябваше да бъде прекратен. Единайсет години, по-голямата част от научната й кариера на физик по елементарните частици, отиваха в канала.
А сега пък и това — тази странно съвпадаща реципрочност на кризата. Преди няколко месеца той бе стоял до смъртното й легло, когато съзнанието й гаснеше. Ала тя бе причината и за двете. Ако бе била в състояние да тури настрани работата си с Питър… да остави кариерата си настрана и да му окаже цялата изпълнена с обич подкрепа, от която се нуждаеше, за да преодолее чувството си за вина и мъката, то той нямаше да стигне дотук.
А може би щеше. Но вината нямаше да е нейна.
До нея седна чернокож мъж в униформата на полковник. Одеколонът му с дъх на лимон сякаш разрязваше миризмата на болница. След малко той каза:
— Вие сте Амелия.
— Хората ме наричат Блейз. Или професор Хардинг.
Той кимна, но не й подаде ръка.
— Аз съм психиатърът на Джулиан, Зеймът Джеферсън.
— Имам новина за вас. Психотерапията не помогна.
Той кимна по същия начин.
— Е, аз знаех, че има склонност към самоубийство. Бях се включил с него. Тъкмо затова му дадох тези хапчета.
— Какво? — Амелия се вторачи в него. — Не разбирам…
— Може да ги изпие наведнъж всичките и да оцелее. Да изпадне в кома, но да диша.
— Значи животът му не е в опасност?
Полковникът сложи на масата помежду им розов лабораторен формуляр и го оглади с две ръце.
— Вижте какво пише тук — „АЛК.“ Съдържанието на алкохол в кръвта му е 0,35 на сто. Това от само себе си е почти половин самоубийство.
— Знаехте, че пие. Нали сте били включени към него.
— Точно така. Той обикновено не е от тежките пияници. А и предварителният му сценарий за самоубийство… ами, той не съдържаше нито алкохол, нито хапчета.
— Наистина ли? А какъв беше?
— Не мога да кажа. Съдържаше обаче нарушение на законите. — Той взе формуляра и го сгъна прилежно. — Едно нещо… с едно нещо бихте могли да помогнете.
— Да помогна на него или на армията?
— И на двете. Ако се измъкне от всичко това, а аз съм почти сигурен, че ще го стори, той никога повече няма да бъде механик. Можете да му помогнете да го преодолее.
Лицето на Амелия се удължи.
— Какво имате предвид? Той ненавижда военната служба.
— Навярно е така, но не му е неприятно да е включен към взвода си. Тъкмо обратното: харесва повечето хора, по-малко или повече е пристрастен към това, към интимната близост. Може би ще успеете да отвлечете вниманието му от това.
— С интимност. Секс.
— Така. — Той сгъна документа още на две, оглади ръбовете му с нокътя на палеца си. — Амелия, Блейз, не съм наясно дали знаете колко много ви обича, колко много е зависим от вас.
— Разбира се, че знам. Чувството е взаимно.
— Е, аз никога не съм бил в мислите ви. От гледната точка на Джулиан, съществува някакъв дисбаланс, някаква асиметричност.
Амелия се облегна назад.
— И какво иска той от мен? — попита грубо. — Знае, че разполагам с точно определено време. Че имам само един живот.
— Той е наясно, че сте омъжена за работата си. Че това, което вършите, е по-важно от онова, което сте.
— Това звучи съвсем безчувствено. — И двамата трепнаха, когато някой в съседното помещение изпусна поднос с инструменти. — Но то важи за повечето от познатите ни. Светът е пълен с глупаци и безделници. Ако Джулиан бе един от тях, нямаше изобщо да се запозная с него.
— Не е съвсем така. И аз очевидно съм от вашата класа. Бездействието и потребителството ще ни докарат до полуда. — Той се вторачи в стената, сякаш търсеше подходящите думи. — Май ви предлагам допълнителна работа на терапевт на половин ден, в добавка към основната ви работа на физик. Докато не се поправи.
Тя се взря в него така, както понякога се взираше в студентите си.