— Благодаря ви, че не ми напомнихте как той направи същото за мен. — Тя се изправи рязко и отиде до кафемашината. — Искате ли чаша кафе?
— Не, благодаря.
Като се върна, тя придърпа един стол, така масата остана помежду им.
— Преди седмица бих зарязала всичко, за да бъда негов лекар. Обичам го много повече от вас, повече, отколкото той си мисли, а и, разбира се, съм му задължена.
Тя замълча и се наведе напред.
— Но през последните няколко дена светът стана много по-сложен. Знаете ли, че той ходи до Вашингтон?
— Не. По работа ли?
— Не съвсем. Но аз бях там по работа. Той дойде при мен със, както сега разбирам, молба, с вик за помощ.
— Заради това, че е убил онова момче ли?
— И заради всички убити, сгазените. Аз бях наистина ужасена, дори преди да видя новините. Но аз… аз…
Тя понечи да отпие от кафето, но го остави и се разрида — изненадваш, мъчителен стон. Изтри с юмрук бликналите сълзи.
— Няма нищо.
— Има. Но то е по-голямо от него и от мен. По-важно е дори от това, дали ще живеем, или ще умрем.
— Почакайте, почакайте. Намалете темпото. За работата ви ли става дума?
— Казах ви повече от необходимото. Но — да.
— За какво става реч, за някаква поръчка за отбраната ли?
— Може да се каже така. Да.
Той се облегна назад и стисна брадата си, сякаш се беше степала.
— Отбраната. Блейз, д-р Хардинг… по цял ден гледам хора, които ме лъжат. Не съм специалист в много области, но точно в тази съм експерт.
— Е, и?
— Нищо. Вашата работа си е ваша работа, моят интерес към нея започва и завършва с това, доколко влияе върху пациента ми. Не давам пет пари дали работата ви ще спаси страната, дали ще спаси света. Единственото, за което ви моля, е, когато не сте заета с това, да работите с него.
— Ще го направя, разбира се.
— Дължите му го.
— Д-р Джеферсън, аз вече си имам една майка еврейка. Нямам нужда от втора с брада и костюм.
— Разбрано. Не исках да ви обидя. — Той се изправи. — Прехвърлям ви некоректно собствената си отговорност. Не трябваше да го пусна да си върви, след като се включих към него. Ако го бях взел в болница, ако го бях поставил под наблюдение, това нямаше да се случи.
Амелия пое подадената й ръка.
— Добре. Вие се корете за това, аз ще се коря за същото и нашият пациент ще трябва да се поправи чрез осмоза.
Той се усмихна.
— Внимавайте! Пазете се. Тези неща водят до ужасно напрежение.
Тези неща! Тя гледа подире му, докато излезе и външната врата хлопна. Усети как лицето й почервенява, опита се да пребори готовите да бликнат сълзи, но сетне се остави да я победят.
Когато започнах да умирам, се чувствах така, сякаш се рея в някакъв сноп бяла светлина. После се озовах в голяма стая с Амелия, родителите си и десетина приятели и роднини. Баща ми изглеждаше, както го помнех от годините си в началното училище — строен и гладко избръснат. Нан Ли — първото ми сериозно гадже, седеше до мен, ръката й беше в джоба ми, галеше ме. Амелия ни гледаше с някаква абсурдна усмивка на лице.
Никой не казваше нищо. Просто се гледахме. Сетне всичко избледня и се събудих в болницата с кислородна маска на лице и с воня на повърнато дълбоко в носната ми кухина. Болеше ме челюстта, сякаш някой ме бе цапардосал.
Чувствах ръката си като чужда, но успях да я вдигна и да смъкна маската. В стаята имаше някой, но не можех да го фокусирам, помолих за тоалетна хартия и тя ми я подаде. Опитах да се изсекна, но това предизвика нов повик за повръщане; тя ме изправи и постави метална купа под брадата ми, докато аз кашлях и се лигавех по най-привлекателен начин. Сетне тя ми подаде чаша вода и ми каза да си изплакна устата, тогава разбрах, че не беше медицинска сестра, а Амелия. Изрекох нещо романтично от типа „Ох, мамицата му“ и отново започна да ми причернява, тя ме отпусна върху възглавницата и постави маската върху лицето ми. Чух я да вика сестрата и пак изпаднах в безсъзнание.
Странно е какви подробности си спомня човек за някои части от преживяване като това и колко малко — за други. По-късно ми казаха, че след малката церемония с драйфането съм спал яко петнайсет часа. За мен бяха като петнайсет секунди. Събудих се рязко, сякаш някой ме зашлеви през лицето, в мига, в който д-р Джеферсън вадеше иглата на спринцовката си от ръката ми.
Вече нямах кислородна маска.