— Не се опитвай да сядаш — рече Джеферсън. — Първо се поокопити.
— Добре. — Можех само да фокусирам лицето му. — Първо окопитване: не съм мъртъв, нали? Не съм изпил достатъчно хапчета.
— Амелия те е намерила и те спаси.
— Ще трябва да й благодаря.
— С това искаш да кажеш, че ще опиташ отново, така ли?
— Колцина не го правят?
— Много. — Подаде ми чаша вода с пластмасова сламка. — Хората опитват да се самоубият поради различни причини.
Отпих глътка студена вода.
— Не смяташ, че съм опитал наистина сериозно, нали?
— Смятам. Ти си доста компетентен във всичко, което вършиш. Щеше да умреш, ако Амелия не се бе върнала у дома.
— Ще й благодаря — повторих.
— Тя сега спи. Стоя до леглото ти, докато успя да държи очите си отворени.
— След което дойде ти.
— Тя ме повика. Не искаше да се събудиш в самота. — Той претегли на дланта си спринцовката. — Реших да ти помогна с лек стимулант.
Кимнах и се понадигнах.
— Чувствам се доста добре, всъщност. Той противодейства ли на дрогата? На отровата?
— Не, вече те лекуваха против нея. Държиш ли да говорим за това?
— Не. — Посегнах за водата и той ми помогна. — Не и с теб.
— С Амелия ли?
— Не сега. — Отпих и успях да оставя чашата сам. — Бих искал да се включа към взвода си. Те ще ме разберат.
Последва дълго мълчание.
— Няма да можеш.
Не го разбрах.
— Разбира се, че ще мога. Става автоматично.
— Вън от играта си, Джулиан. Не можеш повече да бъдеш механик.
— Почакай. Нима мислиш, че някой от взвода ми ще бъде изненадан от случилото се? Нима смяташ, че са толкова тъпи?
— Проблемът не е в това. Те просто не могат да бъдат накарани да го преживеят! Аз съм обучен за това, но не бих казал, че горя от нетърпение да се включа към теб. Нима искаш да убиеш приятелите си?
— Да ги убия ли?
— Да! Точно така. Не си ли помислял, че можеш да подбудиш някого от тях да стори същото? Канди, например. Тя и без това е близо до болестна депресия през повечето време.
Всъщност разбирах логиката му.
— Ами след като бъда излекуван?
— Не. Никога повече няма да бъдеш механик. Ще бъдеш пренасочен в някоя…
— Кашик? Да стана кашик?
— Няма да те вземат в пехотата. Ще се възползват от образованието ти и ще ти намерят някакъв свързан с техниката пост.
— В Портобело?
— Навярно не. Ще можеш да общуваш неформално с членове на взвода си, на бившия ти взвод. — Той бавно поклати глава. — Не можеш ли да разбереш? Това няма да е добро нито за теб, нито за тях.
— О, разбирам, разбирам. От твоя гледна точка поне е така.
— Аз съм специалистът — рече внимателно той. — Не искам ти да пострадаш, не искам и да ме съди трибунал за нехайство — какъвто ще е случаят, ако ти разреша да се върнеш във взвода си и някои от него не издържат споделените ти спомени.
— Ние сме споделяли чувствата на хора, които умираха, понякога в големи мъки.
— Но те не се завърнаха от смъртта. Да се върнат и да разсъждават колко привлекателно би могло да бъде.
— Мога да бъда излекуван от това.
Още докато го изричах, знаех колко фалшиво прозвуча.
— Някой ден сигурно и това ще стане.
И неговите думи не прозвучаха много убедително.
Джулиан издържа още един ден на легло, след което бе прехвърлен в „отделение под наблюдение“, а то бе като хотелска стая, само че се заключваше отвън и бе винаги заключено. В продължение на седмица д-р Джеферсън идваше през ден, а пък любезната, млада, цивилна психотерапевтка Мона Пиърс разговаряше с него всеки ден. След седмица (дотогава Джулиан бе убеден, че наистина ще полудее). Джеферсън се включи към него, а на следващия ден го изписаха.
Апартаментът бе прекалено чист. Джулиан го обиколи стая подир стая, за да разбере какво не беше в ред, сетне изведнъж разбра — Амелия сигурно бе наела някой да идва и да чисти. И на двамата им липсваше инстинкт или талант в това отношение. Тя сигурно бе разбрала кога ще го изпишат и бе прахосала някой и друг долар за целта. Леглото беше оправено повоенному — най-издаващият признак, — а върху него имаше бележка с нарисувано сърце, в което бе вписана днешната дата.
Свари си каничка кафе (разля и водата, и утайката, но добросъвестно почисти) и се настани пред пулта. Чакаше го доста поща, повечето от нея — неприятна. Писмо от армията, която му даваше едномесечен отпуск с намалена заплата, след което го назначаваше в самото университетско градче, на по-малко от миля от жилището му. Титлата му бе старши асистент-изследовател; можеше да живее у дома си, „работното време ще се доуточни“. Ако четеше правилно между редовете, армията бе почти приключила с него, но не го освобождаваше съвсем. Щеше да даде лош пример: да успееш да се измъкнеш от войската просто като се самоубиеш.