Мона Пиърс бе добра слушателка и задаваше точни въпроси. Не обвиняваше Джулиан за онова, което бе сторил — бе ядосана на военните, че не са го предвидили и не са го освободили, преди да се случи непоправимото; тя на практика не се отнасяше с пълно неодобрение към самоубийството, като така даваше на Джулиан негласно съгласие да опита отново. Но не заради момчето. Множество фактори бяха довели до смъртта му, ала Джулиан бе участвал мимо волята си и ролята му бе рефлекторна и съответстваща.
Ако му бе трудно да пише писма, то дважди по-трудно бе да отговаря. Той реши да се спре на две основни фрази. Едната беше просто отбиване на номера с „Благодаря ви за загрижеността; вече съм добре“; другата беше по-подробно обяснение за тези, които го заслужаваха. Още работеше по отговорите си, когато Амелия влезе с куфар в ръка.
Тя не бе могла да го види през седмицата, когато бе кардиран в отделението за наблюдение. Той се бе обадил веднага след изписването си, но тя не бе у дома. От службата казаха, че била извън града.
Прегърнаха се и си казаха баналните неща. Той й наля чаша кафе, без да я пита дали иска.
— Никога не съм те виждал толкова уморена. Още ли пътуваш непрекъснато до Вашингтон и обратно?
Тя кимна и взе чашата.
— И до Женева и Токио. Трябваше да говоря с някои хора от ЦЕРН в Женева и Киото. — Погледна часовника си. — Ще летя с нощния полет за Вашингтон.
— Господи! Какво е туй нещо, дето си струва да се самоубиваш по такъв начин?
Тя го погледна внимателно, а сетне двамата се разсмяха — получи се напрегнат, неловък кикот.
Тя бутна чашата с кафе настрани.
— Хайде да нагласим часовника на десет и половина и да починем малко. Идва ли ти се във Вашингтон?
— Да се срещна с тайнствения Питър ли?
— И да посмяташ малко. Ще ми е необходима цялата налична помощ, за да убедя Макро.
— В какво? Какво, по дяволите, толкова важно…
Тя съблече роклята си и се изправи.
— Първо — в леглото. Сетне — сън. Обясненията по-късно.
Докато аз и Амелия се обличахме сънени и скатавахме малко дрехи за пътуването, тя ми очерта в общи линии какво трябва да очаквам във Вашингтон. След това вече никак не ми се спеше.
Ако заключенията на Амелия относно теорията на Питър Бланкъншип се окажеха верни, проектът „Юпитер“ трябваше да бъде прекратен. Той можеше да разруши буквално всичко: Земята, Слънчевата система, накрая и самата Вселена. Той щеше да пресъздаде отново „Диаспората“, „Големия взрив“ — началото на всичко.
Юпитер и спътниците му щяха да изчезнат за част от секундата; Земята и Слънцето щяха да имат на разположение няколко десетки минути. След това разрастващият се балон от частици и енергия щеше да погълне всички звезди в галактиката, а после щеше да продължи по пътя си: да ликвидира всичко останало.
Един от космологичните аспекти, които проектът „Юпитер“ трябваше да тества, бе теорията на „ускорената вселена“. Той се предъвкваше от сто години насам и оцеляваше въпреки липсата на елегантност и преобладаващия скептицизъм относно ад-хокността му, защото модел подир модел теорията изглеждаше необходима, за да обясни какво се е случило в най-късия отрязък от време след съзиданието — 10-35 от секундата.
Най-просто казано, през този период или трябва да увеличите временно скоростта на светлината, или да направите времето гъвкаво. По различни причини по-вероятното обяснение винаги е било гъвкавостта на времето.
Всичко това е станало, когато Вселената е била съвсем малка, пораснала от ВВ до размера на малко грахово зърно.
В таксито до летището и по време на полета Амелия спа, докато аз прегледах бегло работните уравнения и се опитах да атакувам метода й, като използвах псевдооператорската теория. Псевдооператорската теория бе толкова нова, че никога досега не бях я прилагал към някакъв практически проблем; Амелия само бе чувала за нея. Трябваше да поговоря с някои хора за приложението й, а и за да я приложа както трябва, се нуждаех от по-мощен компютър от преносимия ми ноутбук.