— Редколегията на списанието е отхвърлила статията.
— Господи! И на какво основание?
— Редакторът казва, че „отказват да обсъждат това“ с когото и да било, освен с Питър.
— И какво смята Питър да…
— Той не е у дома си! — Малка ръчица прехвърча да избърше потта от челото й. — Не дойде с обявения полет. От Сейнт Томас съобщиха, че е напуснал вилата си снощи. Тъй че някъде между вилата и летището той… Не знам…
— Провери ли в полицията на острова?
— Не… не; това е следващата ми стъпка, разбира се. Паникьосах се. Просто ми се искаше, нали разбираш, надявах се, че ти се е обадил.
— Искаш ли аз да позвъня в полицията? Би могла да…
— Не, аз ще го направя. И на самолетната компания — двойна проверка. Ще ти звънна после.
— Добре. Обичам те.
— И аз те обичам.
Тя прекъсна.
Мендес отиде да си долее топло кафе.
— Какво става с тази редколегия? Да не е загазила?
— И двамата сме загазили. Но това е просто една академична редколегия, която решава дали дадена статия да бъде публикувана.
— Както личи, и двамата сте заложили много на тази статия.
— И двамата, и всички останали на света. — Взех червения жак. — Този автоматично еднопосочен ли е?
— Да.
Той се включи, после и аз.
Не бях толкова добър в предаването, колкото него, макар и да се включвах по десет дена на месец. Същото бе и с Марти предишния ден: ако си свикнал с двустранна връзка, чакаш за обратни податки, които никога не идват. Тъй че след много задънени улички и връщане обратно, ми потрябваха десет минути да предам всичко.
Известно време той ме гледаше, а може би гледаше навътре в мен.
— В съзнанието ти няма съмнение, че сме обречени.
— Точно така.
— Аз, разбира се, не мога да оценя логиката ти, псевдооператорската теория. Доколкото разбирам, тази техника не е общоприета.
— Вярно. Но Питър стигна до същите резултати по друг, независим път.
Той бавно кимна.
— Ето защо тонът на Марти беше толкова странен, когато ми съобщи, че идваш. Използва бомбастични изрази от типа „жизненоважно“. Не искаше да изрича прекалено много, но желаеше да ме предупреди. — Наведе се напред. — Значи сега трябва да прибегнем до Бръснача на Окам. Най-простото обяснение на тези събития е, че ти, Питър и Амелия грешите. Светът, Вселената няма да загинат заради проекта „Юпитер“.
— Вярно, но…
— Нека продължа малко в тази посока. От вашата гледна точка най-простото обяснение е, че някой, който разполага с власт, иска предупреждението ви да бъде забранено.
— Точно така.
— Позволи ми да предположа, че никой в тази редколегия не би спечелил от унищожението на Вселената. Тогава защо, за Бога, някой, който смята, че доводите ви имат стойност, ще иска да ги забрани?
— Ти йезуит ли си?
— Францисканец. Държим второто място по упорство.
— Ами… Не познавам никого от тази редколегия, тъй че мога само да се догаждам за мотивите им. Разбира се, те не искат Вселената да обърне корема като умряла риба. Но в същото време биха искали статуквото да се запази достатъчно дълго, за да си уредят кариерите — ако приемем, че всички са включени в проекта „Юпитер“. Ако нашите заключения бъдат приети, много учени и инженери ще трябва да си търсят нова работа.
— Нима учените могат да са толкова продажни? Потресен съм.
— Разбира се. Или пък би могло да е нещо лично против Питър. Той вероятно има повече врагове, отколкото приятели.
— Можеш ли да разбереш кой е участвал в редколегията?
— Не мога; пази се анонимност. Може би Питър ще съумее да измъкне това от някого.
— А какво мислиш за изчезването му? Възможно ли е да е открил някаква фатална грешка в доводите ви и да е решил да изчезне?
— Не е невъзможно.
— Да не мислиш, че му се е случило нещо лошо?
— Уф. Сякаш прочете мислите ми. — Отпих глътка кафе, беше хладко, но не и неприятно. — Колко неща изпуснах?
Той сви рамене.
— Не много.
— Ще научите всичко минути след като се включим на двустранна връзка. Любопитен съм.
— Не се прикриваш много добре. Но пък и нямаш много голям опит.
— И какво узна?
— Зеленооко чудовище. Сексуална ревност. Един определен образ, смущаващ.