Юдит се помъчи да сподави хлипанията си. Налагаше й се да изтърпи тази ужасна обездвижена поза поне още няколко часа. След Венеция смяташе да направи необходимото. Трябваше да му каже. И то така, че да я разбере. Трябваше да се раздели с него в дух на разбирателство. Самата мисъл я накара да настръхне.
Пета фаза
1
— Причината не е в теб — заяви Юдит.
Още в началото изрече най-безсрамната от всички лъжи. После потопи три бучки захар в кафето си. Ханес бе забил поглед в чашата с вода пред себе си — Юдит дори не искаше да знае какво му минава през главата. Никоя връзка не е толкова съвършена, че да оправдае горчивината на раздялата.
— В момента просто не съм готова да се обвържа — продължи тя.
По дяволите, не можеше ли поне да се разгневи? Защо й се усмихваше така смирено?
— Ханес, аз… много съжалявам.
Той избърса с палец една сълза, която се стичаше по носа й. Юдит бе твърдо решена да не плаче повече.
— Ти си прекрасен човек. Заслужаваш жена, която е сигурна в чувствата си и може да откликне подобаващо на вниманието, с което я обграждаш. Жена, която…
Нищо чудно, че бе спрял да я слуша. Той измъкна от папката си лист хартия и го остави на масата.
— Направи ли ти впечатление? — попита.
Звучеше твърде развеселен в тази ситуация. Обясни й, че докато седели в едно кафене до Моста на въздишките, той бил поръчал на някакъв уличен художник да ги нарисува. Именно заради това трябвало да притисне лицето си до бузата й в продължение на няколко минути. Неговите черти бяха изобразени сполучливо, но нейното лъчезарно излъчване й се стори чуждо. Не можеше да очаква от един случаен художник във Венеция да знае как изглежда влюбената Юдит.
— Ханес, по-добре ще е известно време да не се виждаме…
— Да, ясно — прекъсна я той. — Подарявам ти рисунката. За спомен.
— Благодаря.
Юдит се подразни. Представяше си по друг начин истинското сбогуване.
— Вероятно сме възложили прекалено много очаквания на Венеция — каза той.
— Не, не, всичко беше чудесно. Ще запазя много хубав спомен от пътуването, наистина.
(Юдит усети срама си чак в слепоочията. Дори баща й не бе изричал такива лъжи пред майка й.)
— Мразиш ли ме? — попита тя с надеждата да чуе категоричното „да“ в кулминацията на своето смущение.
Не му попречи, когато той взе ръката й и я целуна. Щом напускаш някого, е редно да му позволиш подобни жестове.
— Да те мразя ли? — отвърна с усмивка Ханес. — Скъпа, не знаеш за какво говориш.
Не, явно ти не знаеш за какво говоря, което е по-лошо, помисли си Юдит. А и беше крайно време да престане да я нарича „скъпа“.
— Ами добре тогава — заяви тя, след като мълчанието й се стори непоносимо дълго.
— Добре тогава — каза той, сякаш току-що бе чул гениална фраза, която заслужаваше да се повтори.
Искаше й се да вметне нещо от сорта на: „Най-вероятно пак ще се засечем някъде.“ Вместо това обаче реши да приключи разговора с утешителна доза оптимизъм.
— Определено няма да се изгубим от поглед.
Ханес се засмя и разкри блестящите си зъби.
— Не, със сигурност няма.
Юдит стана от масата и бързо се насочи към изхода, за да избегне драматичната целувка за сбогом.
— Със сигурност няма да се изгубим от поглед, скъпа — извика той след нея.
2
Вечерта Юдит реши да притъпи сетивата си с помощта на всевъзможни телевизионни предавания и няколко чаши червено вино. Не беше в състояние да се вижда с други хора или да се среща с приятели, за да им разкаже за пълния си провал. Едно нещо знаеше със сигурност и предпочиташе да го запази за себе си — Ханес щеше да бъде последният й злополучен експеримент. Никога повече нямаше да се обвърже с някого, ако не го обичаше дотолкова, че да е убедена в желанието си да остане с него по-дълго. Занапред смяташе да си спести подобни унизителни ситуации.
Към десет часа мелодията на телефона й я откъсна от поредния сапунен сериал. Ханес пишеше: „Може ли да ти пращам есемеси, когато не се чувствам добре?“ — „Разбира се, винаги“ — отговори му тя, измъчвана от гузна съвест и благодарна на дискретния му опит за преодоляване на отчаянието. После изключи телефона си.